Селцето

— Малък ли съм бил?

— За теб е било напълно естествено, че си оставаме хора, че ходиш на училище и ядеш с лъжица. А знаеш ли какъв празник беше, когато направих първата лъжица?

Олег рязко дръпна спътника си за ръкава, събори го на земята, Сергеев изкрещя.

Над главите им премина черен рояк. „Като конниците на Апокалипсиса“ — помисли си Сергеев, гледайки стремителното и съгласувано движение на черните сенки.

— Какво беше това? — попита той Олег.

— Не знам. Виждал съм ги някога, доста отдавна, но не знам какви са. Говореше за лъжицата?

— А имаше и много смешни неща. Ние доста се смеехме. Навремето повече, отколкото сега — сега сме уморени.

Отминаха пещерата, в която миналия път Олег беше прекарал една тревожна нощ. Може би си струваше да останат да нощуват в нея — все пак беше укритие, но още не се беше стъмнило и не се знаеше какво ще бъде времето на следващия ден. Упорството, с което мокрият сняг застилаше земята, беше тревожно. Сергеев не оспори решението на Олег, макар че беше много по-уморен от него. Само след половин час Олег съжали, че не са спрели в пещерата. Снегът се усили, Олег се уплаши, че са се заблудили. Разпънаха палатката, легнаха в нея, прегърнаха се. През нощта захладня. Преди да заспи, Сергеев разказа, че майката на Мариана не го е обичала. И дори искала да го напусне, но останала Заради Марианка. Това беше странно: как можеш да напуснеш някого в селцето?

Задуха вятър и започна да хвърля преспи сняг върху малката палатка.

Двамата станаха, когато се съмна достатъчно, че да могат да виждат земята под краката си. По-точно — изпокъсаното одеяло от мокър сняг, през което стърчаха камъни и редки храсти.

Снегът утихна, но вятърът виеше с предишната си сила, той беше мокър и зъл. Олег гледаше как Сергеев е настръхнал от вятъра, какви тъмни и корави са пръстите му, с които рязко отмяташе от челото си дългите кичури на прошарената си коса. И в този момент Олег осъзна, че се страхува. Страхува се, защото в миналото пътешествие не носеше отговорността. Дик ловуваше и се ориентираше по-добре, Томас помнеше пътя до кораба, Мариана умееше да лекува и знаеше билките. От Олег се искаше само едно — да върви. А ако сега се бяха отклонили от пътя? Ако не намереха клисурата, в която течеше студеният извор? Какво щяха да направят — да се върнат? Това беше най-лошото, което можеше да се случи. Всичко друго, но не и това.

— Водата кипна — каза Сергеев.

Олег изсипа в тенекията шепа сухи гъби. Те бързо бухнаха и изплуваха. Сергеев и Олег един след друг, изгаряйки пръстите си, вадеха от тенекията плъзгавите меки кълбенца, подухваха ги и после ги налапваха. На Олег не му се ядеше, но това беше необходимост, нещо, което трябваше да се направи, иначе нямаше да има достатъчно сили. В селцето винаги бяха зле със солта. По-рано изобщо нямаха сол, но после Вайткус намери в блатото място, откъдето тя можеше да се изстъргва. Наистина солта беше по-скоро горчива, отколкото солена, и Вайткус хитроумно я изваряваше. Гъбите, които дъвчеха, бяха само леко подсолени, но недостатъчно, за да се омекоти противният им вкус.