Миг преди никога

Паркирахме колата на Оливие Стрийт и слизаме от нея. Краката ми са като циментирани върху пътя.

— Няма да ти позволя да направиш това — казва Андрю, внезапно променил решението си.

Абсолютно съм сигурна, че изглеждам така, като че я всеки момент мога да повърна късния обяд, който имахме преди доста време.

Той ме отдръпва от гърдите си, хваща лицето ми с ръце и се взира в очите ми.

— Говоря сериозно, момиче, не се майтапя... Не искам да го правиш, ако никак не го искаш, дори и заради мен.

Аз кимам нервно и поемам дълбоко въздух, а той продължава да държи лицето ми в ръцете си.

— Не, мога — казвам аз и кимам, за да събера повече кураж. — Искам да го направя.

Той поглажда бузите ми с опакото на пръстите си.

— Сигурна ли си?

— Да.

Андрю ми се усмихва с тези зелени очи, които започвам да си мисля, че ме омагьосват по някакъв начин, и после ме хваща за ръката. Измъква китарата от задната седалка и ние се отправяме заедно към „Олд Пойнт".

— Париш! — виква Карла иззад бара.

Вдига ръка и ни маха да отидем при нея.

Все още хванати за ръце, двамата с Андрю се провираме през гъстата тълпа и отиваме при бара. По телевизора зад нея предават реклами и екранът хвърля бяла светлина наоколо.

— Здравей, Карла — казва Андрю и се навежда през бара, за да я прегърне.

— Еди тук ли е тази вечер?

Тя слага ръце на бедрата си и ми се усмихва.

— Разбира се — отвръща Карла, — тук някъде е. Здравей, Камрин, радвам се да те видя отново.

И аз й се усмихвам.

— Аз също.

Андрю сяда на една висока табуретка и ми дава знак да седна на тази до него. Подскачам и сядам, но продължавам да съм нервна. Единственото нещо, за което мисля, е, че заведението е пълно с хора. Оглеждам неспокойно помещението над движещите се глави и станалите прави хора след като оркестърът подхваща нова мелодия. Когото музиката се засилва, Андрю и Карла трябва направо да си викат през бара.

— Има ли място за нас на сцената тази вечер? — пита Андрю.

Карла се навежда към него.

— За вас ли? — пита тя и веднага ме поглежда. — Ау, двамата ли ще пеете? — изглежда развълнувана.

Сърцето ми подскача веднъж и пада в коленете ми.

Преглъщам един нервен спазъм и гледам между двамата, но на негово място веднага се заформя друг.

Карла навежда назад глава и широката и усмивка става още по — сърдечна.

— О, скъпа, ще се справиш чудесно. не е нужно да си нервна, всички тук ще те харесат — протяга ръка някъде зад бара и измъква една чаша.

На бара от другата ми страна сяда един мъж, който очевидно е редовен посетител, защото не казва какво иска, но Карла вече му налива питието. Главното й внимание обаче продължава да е насочено към нас.

— И аз се опитвам да й кажа — обажда се Андрю, — но ще и бъде за първи път, затова ще й помагам да се отпусне.

— За пръв и последен — поправям го аз.