Разнищи ме

— С-съжалявам — скалъпвам аз, — толкова много съжалявам… не съм искала да се получи така… не мислех трезво…

Но той не ме слуша.

Клати глава отново и отново, и отново, гледа ръцете си, все едно очаква някой да го извести, че всичко това не е било истина, и прошепва:

— Какво ми се случва? Сънувам ли?

И ми е толкова зле, толкова съм объркана, защото го желая, желая него и желая Адам, и желая твърде много, и никога през живота си не съм се чувствала по-отвратена от себе си.

Болката е толкова явна по лицето му, че направо ме убива.

Чувствам я. Чувствам я как ме убива.

Мъча се да извърна поглед, да забравя, да намеря начин да залича случилото се, но мога да мисля само за това, че животът е като скъсана люлка от автомобилна гума, като неродено дете, като шепа от онези костици, които хората чупят и си намислят желания. Съвкупност от възможности и евентуалности, от грешни и правилни стъпки към необещано бъдеще, а аз греша толкова често. Всичките ми стъпки са грешни, вечно грешни. Аз съм въплъщение на заблудата.

Защото това не биваше да се случва.

Това беше грешка.

— Избираш него? — пита задъхано Уорнър, все още нестабилен на краката си. — Това ли е? Избираш Кент пред мен? Защото май не разбирам какво се случи току-що и трябва да чуя от теб, трябва да ми кажеш какво ми се случва, по дяволите…

— Не — прошепвам аз. — Не избирам никого… аз не… н-не…

Но е така. И дори не знам как се стигна дотук.

— Защо? — пита той. — Защото е по-сигурният избор? Защото смяташ, че си му длъжница? Допускаш грешка. — Казва той с повишен глас. — Уплашена си. Не искаш да избираш по-трудния вариант и бягаш от мен.

— Може би просто н-не искам да съм с теб.

— Знам, че искаш да си с мен! — избухва той.

— Бъркаш.

Боже мой, какво говоря, та аз дори не знам откъде намирам думи, откъде идват, от кое дърво съм ги набрала. Просто узряват в устата ми и понякога захапвам твърде силно някое наречие или местоимение, и понякога думите горчат, и понякога са сладки, но точно в момента вкусвам чак в гърлото си романтика и разкаяние, и на лъжата краката са къси.

Уорнър продължава да се взира в мен.

— Наистина ли? — Бори се да овладее гнева си и пристъпва по-близо до мен, по-близо, и вече виждам лицето му твърде ясно, виждам устните му твърде ясно, виждам яростта и болката, и недоумението, издълбани по чертите му, и не знам дали е разумно да стоя на крака. Като че ли не могат да издържат тежестта ми повече.

— Д-да. — Откъсвам още една дума от тройката в устата си, лъжи-лъжи-лъжи по устните ми.

— Значи, бъркам. — Произнася изречението тихо, съвсем, съвсем тихо. — Бъркам, че ме желаеш. Че искаш да бъдеш с мен. — Погалва с пръсти раменете ми, ръцете ми, пуска ги надолу по двете страни на тялото ми, проследявайки очертанията му, а аз стискам устни, за да не излезе истината, но напразно-напразно-напразно, защото единствената истина, която знам в момента, е, че съм на косъм да загубя разсъдъка си. — Отговори ми на един въпрос, скъпа. — Устните му шепнат до челюстта ми. — Сляп ли съм освен това?