Огнена
- Автор: Кашор Кристин
- Серия: Seven Kingdom Trilogy #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 978-954-357-256-4
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Огнена». Краткое содержание книги:
Там живее Файър — последният човек-чудовище, с коса като жив огън и влудяващо излъчване. Едновременно обожавана и ненавиждана, тя има способността да контролира съзнанията на хора и животни, но отказва да я използва. Защото човешките тайни са неприкосновени и не са нейно право. Особено когато има толкова много свои.
Братът на краля, военачалникът Бриган, я отвежда в столицата. Подготвя се преврат срещу несигурния владетел и помощта на Файър е необходима за разкриването му. Далеч от дома, тя започва да осъзнава на какво е способна, докъде се простират силите й и какви отговорности ги съпровождат. Дарбата й може да запази целостта на кралството.
Но Файър не може да се отърси от най-големия си страх — че ще се превърне в чудовище като баща си…
Пази се, пази се… помоли го безмълвно тя, когато конвоят му излезе през портите на укреплението.
Глупави, безполезни думи…
Двайсет и девета глава
Файър не виждаше какво толкова има да прави човек без ръце в Наводнената крепост. Клара беше заета с командирите на Бриган и с несекващата върволица от пратеници, а Гаран се мяркаше рядко и както винаги я поглеждаше кръвнишки. Файър ги избягваше, избягваше и да ходи в лазарета при безкрайните редици ранени и страдащи воини.
Беше й забранено да напуска крепостта. Прекарваше времето си на две места: в спалнята, която обитаваше заедно с Клара, Муса и Марго и се преструваше на заспала при влизането на Клара, понеже тя й задаваше прекалено много въпроси за Арчър; и на строго охранявания покрив на крепостта — там, увита в топлата си наметка с качулка и пъхнала ръце на сигурно място под мишниците си, разговаряше със сивия петнист кон.
Кобилата — защото съзнанието на Файър вече се бе прояснило достатъчно, за да разбере, че не е жребец, а кобила — живееше на скалите северно от постройката. Беше избягала от групата на Файър, докато наближаваха крепостта, и конярят не успя да я подмами да влезе при другите коне в конюшнята Файър не позволи да упоят кобилата, нито опита лично да я затвори. Възмутено конярят вдигна ръце. Кобилата несъмнено беше превъзходно животно, но на главата му висяха много ранени коне, счупени подкови и повредени бойни сбруи, така че не можеше да си пилее времето с някакво непокорно животно.
И така, кобилата заживя на воля сред скалите, изяждаше храната, ако й оставеха, или сама си намираше храна, ако не го стореха, и идваше при Файър винаги когато тя я повикаше.
Усещаше я дива и необикновена, а съзнанието й беше прелестна цялост, която Файър можеше да докосне, можеше да й въздейства, ала така и не успяваше да я проумее истински. Мястото на кобилата беше сред скалите, сама и на воля, дори зла при необходимост.
И въпреки това тя излъчваше обич — макар посвоему ограничаваща. Този кон нямаше намерение да изостави Файър.
Прекарваха известно време, взаимно проникнали в съзнанието си, свързали чувствата си като с верига благодарение на способностите на Файър. Кобилата беше прекрасна — тялото й бе на меки сиви петна и кръгове, а гривата и опашката й бяха гъсти, дълги и заплетени, по-тъмносиви като гранит. Очите й бяха сини.
На Файър толкова й се искаше да може да излезе от крепостта. Копнееше да отиде при кобилата на скалите и да се остави тя да я отнесе където пожелае.
Една сутрин Гаран влетя в спалнята й, докато Файър се гушеше на кълбо под завивката в опит да притъпи парещата болка в ръцете си и се преструваше на заспала. Надвеси се над нея и изтърси без никакви предисловия:
— Ставай, Файър, трябваш ни.
Не го каза гневно, но не прозвуча и като молба, Файър примигна и вдигна поглед към него:
— Ръцете ми са безполезни.
— За онова, за което си ни нужна, не ти трябват ръце.
Файър затвори очи:
— Искате да разпитам някого. Съжалявам, Гаран, но не ми е добре.
— Ще се почувстваш по-добре, ако станеш и престанеш да цивриш — заяви той безцеремонно. — Пък и не ни трябваш за разпит.
Файър се вбеси.
— Ти така и не прие Арчър в сърцето си. Пет пари не даваш за случилото се.
— Не виждаш какво става в сърцето ми, иначе нямаше да говориш такива глупости — разгорещи се Гаран. — Не мърдам от тук, докато не станеш. На един хвърлей от тук се води война и главата ми и бездруго е пламнала, така че не се похабявай като някаква себична глезла. Да не искаш един ден да изпратя вест на Бриган, Наш и Брокър, че си мъртва, но не се знае точно от какво. Разболяваш ме, Файър, затова те умолявам — ако не искаш да станеш заради себе си, направи го заради мен. На мен не ми се умира.
По средата на тази забележителна реч Файър се надигна и седна с ококорени и виждащи очи. Кожата на Гаран беше потна и той дишаше учестено. Беше по-слаб от преди, ако това изобщо бе възможно, а по лицето му се четеше болка. Натъжена, Файър протегна ръка към него и му направи знак да седне. Той я послуша, а тя погали косата му с превързаната си ръка. Помогна му да успокои дишането си.