Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
— Сега негова светлост трябва да е доволен през следващите петнайсет минути.
А аз продължавах да стърча неловко зад стола си като лош актьор в пиеса.
— Тръгваш ли вече? — попита изненадано мама. — Дори не си изпи чая.
— Аз, ами…
— Нали искаше да ми кажеш нещо?
Вдигнах чашата си и внимателно разгледах съдържанието й.
— Аз…
— Е? — пристегна тя колана на халата си очаквателно и съвсем лекичко присви очи загрижено. — Какво има?
Кого заблуждавах? Нищо нямаше да промени фактите — още няколко часа, малко повече размисъл… Въздъхнах примирено.
— Имам нещо за теб.
Качих се в стаята си и събрах писмата изпод леглото си.
Мама ме гледаше как се връщам, леко сбърчила чело, а аз оставих кутията на масата между нас.
— Пантофи? — смръщи се тя и погледна първо обутите си с чехли крака, после мен. — Благодаря ти, Еди. Един нов чифт чехли никога не е излишен.
— Не, виж, това не са…
— Баба ти — усмихна се на внезапно нахлулия спомен. — Баба ти носеше такива чехли. — И ме удостои с толкова прям и толкова неочаквано доволен поглед, че едва се сдържах да не вдигна капака на кутията и да си призная какъв ужасен предател съм. — Знаеше ли го, Еди? Затова ли си ги купила? Истинско чудо е, че все още се намират…
— Това не са чехли, мамо. Отвори кутията, моля те, просто я отвори.
— Еди?
Усмихната неуверено, тя седна на най-близкия стол и придърпа кутията към себе си. Погледна ме колебливо и насочи вниманието си към капака, вдигна го и намръщено се взря в купчината пликове под него.
Кръвта ми рукна гореща във вените, като горящ петрол под кожата ми, докато наблюдавах как по лицето й пробягват различни чувства. Объркване, подозрение, после рязко поемане на въздух, предвещаващо разпознаването. По-късно, когато прокарвах спомена през съзнанието си, можех да определя точния момент, когато драскулките на почерка върху плика се превърнаха в лично преживян опит. Видях как лицето й се променя, как чертите й отново се превръщат в лицето на онова почти тринайсетгодишно момиченце, написало първото писмо до родителите си, за да им разкаже за замъка, в който се е озовало. Тя отново беше там, върнала се бе в мига, когато е писала писмата.
Пръстите на мама се спряха върху устните и бузата, после се залутаха над меката вдлъбнатина на шията й и накрая, след почти цяла вечност, тя се пресегна колебливо към кутията, извади купчината пликове и седна, хванала ги с две ръце. Треперещи ръце. Заговори, без да ме поглежда в очите:
— От къде…
— Рита.
Тя въздъхна бавно и кимна, сякаш е получила отговор на нещо, за което би трябвало да се досети.
— На нея пък как са й попаднали? Каза ли ти?
— Били сред нещата на баба след смъртта й.
Последва звук, който можеше да бъде началото на смях — тъжен, изненадан, малко печален.
— Не мога да повярвам, че ги е запазила.
— Ти си ги писала — казах тихо. — Разбира се, че ще ги запази.
Мама клатеше глава.
— Не беше така… Нещата между мен и майка ми не бяха такива.
Замислих се за моята „Книга за вълшебните мокри животни“.
И между нас с майка ми нещата не бяха такива, или поне така си мислех.
— Струва ми се, че така постъпват родителите.
Мама зарови непохватно из пликовете в купчината и ги разпери като ветрило.
— Неща от миналото — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на мен. — А толкова се постарах да ги оставя зад гърба си. — Пръстите й леко проследиха очертанията на пликовете. — А сега ми се струва, че накъдето и да се обърна…
Сърцето ми запрепуска лудо, усетило обещание за откровение.
— Защо искаш да забравиш миналото, мамо?
Тя обаче не отговори, не веднага. Снимката, по-малка от писмата, изпадна от купчината точно както предната нощ и се плъзна върху масата. Мама си пое рязко въздух, после я вдигна, потърка палец по повърхността й и изражението й стана уязвимо, болезнено.
— Беше толкова отдавна, а понякога…
Явно в този момент си спомни за присъствието ми. Постара се да пъхне небрежно снимката обратно сред писмата, все едно няма почти никакво значение за нея. Погледна ме право в очите.