Дългото завръщане
- Автор: Флетчър Аарон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дългото завръщане». Краткое содержание книги:
Земята на имението Тибубъра в австралийската Пустош е попила кръвта, потта и сълзите на много поколения от фамилия Керик, но пък им е дала значително богатство. С изчезването на осемгодишния Джереми Керик, който един ден трябва да наследи всичко, златното наследство губи смисъл. Бягайки от болката, че е изоставено от майка си и отхвърлено от баща си, момчето се скита по неизбродните пътища на Пустошта, за да открие истинската човечност у примитивните аборигени. Сред безкрайните диви простори младият мъж успява да спечели сърцето на жената на своите мечти. Заедно те ще посрещнат предизвикателството на Пустошта и ще победят или ще загинат.
Катерин се отпусна на стола си, закри лице в дланите си и избухна в сълзи.
— Моля ви, не ми се сърдете, госпожо Керик — стенеше тя. — Понякога имам усещането, че съм на голямо разстояние от самата себе си, и само следя какво правя. Моля ви, не ме мразете.
Александра заобиколи масата и седна на стола до Катерин.
— Никога не бих могла да те мразя, скъпа моя — започна да я утешава тя и сложи ръка на рамото й. — Обичам те и винаги ще те обичам. Но ти трябва да се опиташ да се контролираш — в това, което говориш и вършиш. Ще направиш ли това за мен?
Катерин кимна, облегна се на Александра и захълца:
— Да, ще се опитам — говореше тя през сълзи. — Ще направя каквото мога, госпожо Керик.
Александра продължи да я държи в ръцете си и да й говори. Катерин спря да плаче и се успокои, Александра повика отново прислужницата и се върна на мястото си. През останалата част от вечерята Катерин не каза и не направи нищо необичайно, но отново бе потисната. Мълчеше и хапваше по малко от храната си.
И Александра седеше мълчаливо и почти не ядеше, докато размишляваше върху две неща. Най-напред си спомни, че по едно време бяха имали двама нови пастири, които трябваше да си отидат, а бяха останали твърде дълго време. Дейвид ги бе довел от далечните кошари и накрая ги бе изпроводил на изток, придружени от други пастири. Единият от тях не можеше да говори, а другият бе много буен.
Другото бе отговорността й за Катерин, от която не можеше да се измъкне. Освен че обичаше снаха си, което вече я задължаваше, Джонатан би я помолил с последния си дъх да се грижи за Катерин. Александра знаеше, че не е редно да изпрати една психически нестабилна жена при Мортън и Джулия.
Докато лежеше будна в леглото си тази нощ, Александра мислеше и за още нещо, което от дни се бе опитвала да избягва, защото не искаше да напуска фермата. Ако Сайлас Доук нямаше с кого от семейството да се консултира при вземането на решения, той щеше да е принуден да ги взема сам. Някои от решенията му можеше и да не са от най-добрите, но той бе интелигентен, опитен главен пастир и Александра знаеше, че не би могла да намери по-способен управител за фермата.
След безсънната нощ Александра го изчака в хола. Когато поговори със Сайлас, той не прояви ентусиазъм, но не можеше да откаже на молбата й.
— Добре, ще поема управлението, щом искате, госпожо Керик — каза той. — И ще се старая колкото мога.
— Това е всичко, което искам, Сайлас, а никой друг няма да е тъй добър като тебе, ако се стараеш — увери го Александра. — Преди да замина, искам да посетя Елизабет Гарити, а с Катерин ще вземем домашната прислуга. Къщата ще бъде затворена, а мебелите — покрити.
Сайлас кимна и попита какво трябва да се уреди за пътуването до Сидни. Поговориха за броя на фургоните, които ще са нужни, колко кочияши и други работници ще вземат. Когато уточниха подробностите, Сайлас си тръгна, а Александра седна на бюрото си и написа писмо до Мортън. Тя искаше, ако е възможно, да живее в къщата, която някога бе собственост на баща й.
Щом започна да пише, очите й се изпълниха със сълзи. Огледа стаята, потисната от мисълта, че трябва да изостави дома си в далечната пустош. После изтри сълзите и продължи писмото.
Когато получи писмото, Мортън отначало се поколеба дали да го прочете. Последното писмо от майка му — а той го бе отворил с нетърпение и предчувствие, че може да съдържа новини за баща му — го уведомяваше, че баща му и брат му са мъртви. Той още не бе се примирил с трагедията и изпадаше в дълбока печал всеки път, когато в спокойни мигове си спомняше за нея.
Мортън отвори писмото, зачете го и лошите предчувствия се разсеяха. Знаеше, че майка му би предпочела да остане във фермата, но бе сигурен, че двамата с Джулия можеха да я направят щастлива в Сидни. Ала когато стигна до пасажа с предпочитанието й към къщата, в която да живее, той изпусна писмото и се втурна долу в главната канцелария.
Чиновникът, който сега отговаряше за недвижимите имоти, бе дългогодишен служител на име Харолд Фрейли — слаб човек, с ъгловато сериозно лице. Мортън забързано се приближи до него.
— Къщата на улица „Уентуърт“ в квартал Уитлам още ли е празна? — попита той.
— Да, сър Мортън — отговори Харолд. — Господинът, който я оглежда, не може да избере между нея и една друга къща на…
— Аз ще избера вместо него — прекъсна го Мортън. — Тази къща при никакви обстоятелства няма да се дава под наем. Майка ми се мести в Сидни и иска да живее там, така че къщата ще се пази за нея.