Принцът на Глупците
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцът на Глупците». Краткое содержание книги:
При тези думи екипажът на „Икея“ се спогледа и замърмори. Тонът на откъслечните думи, които долових, ясно показваше, че всички имат ниско мнение за Скършигребло.
— Сражавах се в битката за Осемте кея. По-скоро клане, отколкото битка. Оцеляването ми ме кара да се срамувам всеки ден. — Отпи още веднъж и разказа историята.
Слънцето се спусна, сенките се удължиха, светът се нижеше покрай нас незабелязано. Снори ни беше запленил с магията на своя глас и аз слушах и отпивах от бирата, без да усещам вкуса ѝ, макар че бях чувал всичко това и преди. Или поне всичко до пристигането му при Черната крепост.
Когато зърна за първи път черното петънце, Снори си помисли, че е част от наближаващата смърт, че зрението му изневерява, докато пустошта изсмуква живота му. Петънцето обаче упорстваше, остана на мястото си и растеше с всяка негова залитаща крачка напред. И постепенно се превърна в Черната крепост.
Построена от гигантски блокове, изсечени от древните базалтови полета под снега, Черната крепост се издигаше предизвикателно срещу Горчивия лед, дребосъче в сравнение с необятната ледена стена само на пет мили северно оттам. През всичките дълги години на нейното съществуване ледът бе напредвал, отстъпвал и напредвал отново, но така и не бе стигнал до тези черни стени, сякаш крепостта се издигаше като последен страж на човечеството срещу властта на ледените великани.
Тази гледка му вдъхна нови сили. Снори се приближи, увил плаща от тюленова кожа около себе си. От изток задуха вятър; фучеше по леда, вдигаше облаци ситен сух сняг и ги завихряше. Снори се приведе срещу тази хала, загубил и последните си останки топлина. Всяка крачка го заплашваше с падане, от което нямаше да стане повече.
Когато грамадата на крепостта го заслони от вятъра, Снори едва не се строполи. Не беше видял, че е толкова близо, нито пък бе вярвал наистина, че ще стигне до целта си. Никой не патрулираше по бойниците. Кепенците на тесните прозорци бяха затворени и побелели от сняг. Никакъв страж не стоеше на пост при голямата порта. С вцепенени ръце и ум, Снори се спря неуверено. Нямаше план, само желанието да довърши онова, което бе започнало в Осемте кея и би трябвало да свърши тук. Беше надживял две деца. Нямаше желание да надживее Егил или Фрея, искаше само да се бие за спасението им.
Колкото и да беше изнемощял, знаеше, че със стоене на снега само ще губи още повече сили. Би могъл да изкатери стените на крепостта не повече, отколкото стените на Горчивия лед. Хвана Хел с две ръце и заблъска с нея по дверите на Черната крепост.
След цяла вечност един кепенец над него се отвори и посипа върху главата му лед и сняг. Докато Снори вдигне очи, се беше затворил отново. Той заблъска пак по вратата; знаеше, че умът му е замъглен от мудността и глупостта, които студът носи със себе си, но не можеше да измисли нищо друго.
— Ей, ти! — извика някакъв глас отгоре. — Кой си?
Снори вдигна глава и там, облечен във вълчи кожи, надвесил се навън да види по-добре, стоеше Свен Скършигребло, с непроницаемо лице сред златисточервените му къдрици.
— Снори… — В първия момент Снори не успя да изстиска цялото си име през изтръпналите си устни.
— Снори вер Снагасон? — прогърмя смаяно Скършигребло. — Та ти изчезна! Казваха, че си избягал от битката. О, но това е чудесно. Ей сега слизам да ти отворя. Чакай там. Недей да бягаш пак.
И така, Снори зачака, стиснал здраво брадвата в белите си ръце, като се опитваше да се сгрее от гнева си. Ала студът се беше увил около костите му, изсмукваше силата, волята и дори паметта му. Студът има свой собствен вкус. Вкус на прехапан език. Увива се около теб като жива твар, като звяр, който иска да те убие, не с гняв, не със зъби или нокти, а с милостта на капитулацията, с добротата да ти позволи да потънеш неусетно в дългата нощ след толкова болка и страдание.
Стърженето на портата го изтръгна от унеса. Той отстъпи стреснато назад. Чуваше се сумтенето на напъващите мъже, докато двете големи дървени крила се плъзгаха по заледения камък. Ако просто го бяха оставили навън, можеше никога да не помръдне повече.
На десет крачки по-нататък, отвъд дебелите стени, застанал на открито насред двора, го чакаше Свен Скършигребло, с брадва в едната ръка и малък железен щит в другата.
— Можех да те довърша с копие от стената или да те оставя на снега, само че победителят от Железните поля заслужава по-добър край.
Снори искаше да каже, че един човек, който се интересува от честта или как трябва или не трябва да умират воините, би дошъл в Осемте кея посред бял ден, тръбейки с рог през фиорда. Искаше да каже много неща. Искаше да говори за Еми и Карл, но ледът бе сковал устните му, а малкото си останали сили щеше да използва, за да убие мъжа пред себе си.