Короносната кула [bg]

— Не — рече накрая тя. — Просто тъжно.

— Разкажи ми.

Сега Роза се чувстваше глупаво заради темата на разговора. Тя сви рамене с желанието да убеди Гуен в незначителността на нещата, които щеше да разкаже.

— Родителите ми имаха малко земя край Колд Холоу — няколко мили на запад от Медфорд, между Уестфилд и пътя. Предимно камънаци и храсталаци. Баща ми се стараеше да обработва земята, но явно старанието му не бе подкрепено от опит. А може би самата земя бе лоша, със сигурност изглеждаше така. Може би семената не бяха читави или пък времето беше прекалено студено. Майка ми непрекъснато го защитаваше. Така и не разбрах защо, тъй като на свой ред той винеше единствено нея. Един ден той си отиде. Просто излезе и не се върна. Майка ми каза, че е защото той не би могъл да понесе да ни гледа как умираме от глад. А аз си помислих, че това е поредното й оправдание.

Ръката на Гуен стискаше пръстите й под одеялото. Тъмните бадемови очи я наблюдаваха със състрадание. Тя очакваше да чуе нещо ужасно, но Роза не можеше да предостави нищо подобно.

— Подир това не ни беше останало нищо — продължи тя. — От обич към нас баща ми бе взел мулето и последните медни монети. Изкарахме зимата, като се прехранвахме с корени и ядки. Майка ми обичаше шеговито да ни сравнява с катерици, само че по онова време аз бях забравила какво е смях. Тя отказваше да проси и да моли за помощ. Винаги казваше, че татко щял да се върне, намерил работа, нарамил чувал с брашно и повел прасета след себе си. Докато тя ми описваше как той щял да ми доведе коза да си я доя, аз дъвчех парче дървесна кора.

Заради повторното стискане на ръката й Роза се почувства още по-глупаво. Историята и не заслужаваше подобно състрадание. Освен това тя не обичаше да плаче пред Гуен. Искаше да бъде силна и решителна като нея; плачът над нещо тъй незначително означаваше слабост. А Роза мразеше слабостта.

— Майка ми ме обичаше — обясни тя. — Беше глупава, но ме обичаше. Даваше ми цялата храна, която намереше, и лъжеше, че е яла. На следващата зима не можахме да намерим повече корени или ядки, затова започнахме да ядем борови клонки. Същата зима майка ми умря от треска.

Тези думи извикаха спомена за изпитото лице с хлътнали страни и изопнати устни.

— Но треската бе само повод за смъртта й. Не тя я уби. Не беше и гладът. Майка ми умря заради гордостта си: глупава, безполезна гордост. Прекалено горда да се обърне за помощ към някого. Прекалено горда да признае, че съпругът й е бил негодник. Прекалено горда да изяде своята…

Роза не можа да продължи. Гърлото й се бе затворило, отказващо да позволи на езика й да вкуси следващите думи. Тя бавно си пое дъх, потрепера и обърса сълзи с долната част на дланите си.