Великият лов

— Трима мъже и три коня не могат просто да изчезнат — изрева Ингтар. — Огледайте отново терена горе, Юно, Ако някой може да разбере накъде са тръгнали, това си ти.

— Сигурно просто са избягали — обади се Мат. Юно се спря и го изгледа гневно. „Все едно че е изругал Айез Седай“ — изуми се Перин.

— Защо ще избягат? — Гласът на Ингтар стана застрашително тих. — Ранд, Строителят, моят душещ — моят душещ! — защо изобщо трябва да бяга някой от тях, още по-малко и тримата наведнъж?

Мат сви рамене.

— На знам. Ранд беше… — На Перин му се дощя да хвърли нещо към него, да го удари, да направи каквото и да е, за да го накара да млъкне, но Ингтар и Юно ги гледаха. Усети вълна на облекчение, когато Мат се поколеба, след което вдигна ръце и промърмори: — Не знам защо. Просто си помислих, че може да са избягали.

— Избягали — изрева Ингтар, сякаш и за миг не можеше да го повярва. — Строителят може да си тръгне когато си поиска, но Хюрин не би избягал. Нито пък Ранд ал-Тор. Никога. Той знае вече дълга си. Размърдай се, Юно. Проучи отново терена. — Юно се поклони набързо и затича, дългият меч заподскача над рамото му. Ингтар пак заръмжа: — Защо Хюрин ще напусне току-така, посред нощ, без и дума да каже? Той много добре знае за какво сме тръгнали. Как сега ще проследя тази пръкнала се от Сянката гадост без него? Хиляда жълтици бих дал за глутница ловджийски хрътки. Ако бях сигурен, щях да кажа, че Мраколюбците са го нагласили, за да ми се измъкнат на изток или на запад, без да разбера накъде. Но не знам дали и в това съм сигурен. — И Ингтар се затътри след Юно.

Перин се помръдна притеснен. Мраколюбците несъмнено се отдалечаваха от тях с всяка минута. Все по-далече, а с тях — Рога на Валийр… и камата от Шадар Логот. Не допускаше, че Ранд — в каквото и да беше се превърнал, каквото и да беше станало с него — би се отказал от тази гонитба. „Но къде се е дянал, и защо?“ Лоиал би могъл да е тръгнал с него заради приятелството им… но защо и Хюрин?

— Може пък наистина да е избягал — промърмори той и се огледа. Като че ли никой не го чу. Дори Мат не му обърна внимание. Прокара длан през косата си. Ако Айез Седай бяха поискали от него самия да стане Лъжедракон, той също щеше да избяга. Но притесненията му за Ранд с нищо нямаше да помогнат за проследяването на Мраколюбците.

Всъщност имаше един начин, стига да пожелаеше да прибегне до него. Никак не му се искаше. Винаги гледаше да го избягва, но може би сега вече нямаше как. „Пада ми се, заради онова, което казах на Ранд. Да можех и аз да избягам.“ Макар да знаеше какво може да направи, за да помогне — какво трябваше да направи, — се поколеба.

Никой не гледаше към него. Никой нямаше да разбере какво става в него, дори и да погледнеше. Най-сетне, с огромна неохота, той затвори очи и се зарея, остави мислите си да се зареят надалеч.

Отначало се беше опитвал да го отрече, дълго преди очите му да започнат да се променят от тъмнокафяви към златистожълти. В онази първа среща, в първия миг на разпознаването, той бе отказал да повярва и оттогава бягаше от самопризнанието. Все още му се искаше да избяга.