Моята любима годеница

— Ако останем на пътя, през следващите няколко дни все ще мине някой.

— През следващите няколко дни?! — изкрещя Саманта.

— Ако вървим по пътя и не срещнем никой, след два — най-много четири дни — ще стигнем до Силвърмиър. — Той я притисна към себе си. — От друга страна, ако ми се довериш, знам пряк път през гората.

Саманта се почувства замаяна от близостта му.

— След колко време…?

— Утре сутринта сме вкъщи.

Дишането й се учести. Тя опули очи и страхливо погледна зелените дървета, които се простираха край пътя.

— Има ли вълци?

— Няма вълци. Няма мечки-стръвници. Ще бъдем в безопасност.

— Ще гладуваме.

— Ще те нахраня. Довери ми се.

— Къде ще спим?

Уилям се намръщи и отиде до една раница, която беше захвърлена край пътя.

— Предполагам, че момичетата са ни оставили това.

— Да. — Той развърза каишите. — Одеяла и платно. Аз съм войник. Приготвял съм нощен подслон и с по-малко подръчни материали. — Той се върна при Саманта и я прегърна. — Помисли си само. Ти и аз под звездите…

— Еднодневки. Прилепи. Страховити буболечки.

— Скъпа, падне ли мракът, ще се погрижа съзнанието ти да е заето със съвсем различни неща. — Уилям многозначително я погледна и Саманта разбра, че ще я целуне. Знаеше, че тази целувка няма да е обикновена. Тя се притисна към тялото му, сграбчи реверите на жакета му и разтвори устни. Той сбъдна очакванията й. Първо сладкият му дъх се смеси с нейния, после започна чувственото пиршество на сетивата им. Празник на любовта, споделено удоволствие, скрепяване на брачните клетви.