Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
Усилената физическа работа беше променила тялото на Уилсън. След два месеца в Б-Лейзи-Б, след постоянното вдигане, катерене, влачене и от здравословната храна тялото му беше станало като от камък. Не помнеше да е бил в толкова добра форма — нито когато спортуваше в университета, нито когато вдигаше тежести в „Алънуд“.
Наслади се на тези два месеца. В края на работния ден се топваше в термалните басейни и една вечер му хрумна, че никога не е бил по-щастлив. Легнал по гръб във водата, той се разтапяше в горещината й, докато хладният въздух, наситен с миризма на борове и сяра, щипеше лицето му. Зареял поглед през клоните на дърветата, той зърна следа на свръхзвуков самолет, който се плъзгаше безшумно на запад… и видение за бъдещето се взриви пред очите му като пръски кръв. Защото щеше да е скотобойна. Това не можеше да се избегне. Той беше силата на миналото. Нищо повече и нищо по-малко — сбъдването на едно пророчество.
Кръстили го бяха на човека, създал танца с духове. Така поне му бяха казали. Самият той никога не беше живял в резерват, макар Манди да го беше водила в няколко, защото трябвало да се гордее с наследството си, така казваше. Но преди да го тикнат в затвора, Уилсън беше гледал на индианския си произход като на препятствие, което трябва да превъзмогне, като на дамга.
Манди го заведе едва ли не насила на единствения ритуал, който го впечатли — възстановка на танца на слънцето. Никак не му се ходеше. Да стане призори? За да гледа как неколцина старци пеят и танцуват? Но за негова изненада нещо в предутринния студ, нещо в тържественото очакване сред други хора, които приличат на него, му въздейства силно и дълбоко. Толкова силно и дълбоко, че се почувства готов да приеме културното си наследство… само дето няколко седмици по-късно животът му се разпадна и възможността се изпари. Щатските власти го отнеха от Манди и той трябваше да се бори за оцеляването си в новия приемен дом с родители войнстващи евангелисти и седем осиновени братя и сестри. Повече не се сети за танца на слънцето освен веднъж — като тема за училищно есе.
Преди да влезе в затвора, Джак Уилсън беше само име от историята — като Джордж Вашингтон или Мартин Лутър Кинг. Това се промени, след като се озова зад решетките, лишен от изобретенията и от бъдещето си. Тогава осъзна, че името му не е плод на случайност — че той е прероденият Джак Уилсън. Че е Танцуващия с духове.
Разбра, че случилото се с него не е отклонение. Случилото се с него беше логично продължение на геноцида срещу местното индианско население. Попадането му в затвора бе неизбежно. Той беше двойно прокълнат — веднъж заради произхода си и втори път заради гениалността си. Защото нашествениците отдавна се бяха обърнали срещу самите себе си и сега белите поглъщаха най-доброто и най-способното в собствените си редици. Айн Ранд му беше отворила очите за това.
Легнал със затворени очи във водата, само по ризата на духовете — неговата кожа, на Уилсън му хрумна, че ако отмъщението е ястие, което е най-добре да се сервира студено, в момента температурата му беше идеална.
31.
Майк Бърк стоеше сам под навявания от вятъра дъжд на ъгъла на Саут Адли Стрийт и Гросвийнър Скуеър и наблюдаваше един страничен изход на американското посолство. Предния ден беше видял бригада бояджии да се изнизват през вратата в края на работния ден, избягвайки централния вход отпред. Предполагаше, че и Коваленко използва същия вход.
Наближаваше пет, а Бърк стоеше там вече повече от час. Би било по-лесно да чака пред жилището на агента от ФБР. Коваленко сигурно живееше някъде наблизо или в Найтсбридж, но името му не фигурираше в телефонния указател, нито в другите онлайн директории, които Бърк беше проверил. За да се добере до адреса му, трябваше да наеме частен детектив или да придума някой с достъп до вътрешните директории на посолството, но това би отнело време, с каквото той не разполагаше. Така че стоеше тук, мокър под дъжда.
Опашката пред посолството се виеше на половин пресечка, ограничена зад въжета и заграждения като на летище. Хората бяха забележително търпеливи под редицата застъпващи се чадъри. Опашката приличаше на временно селище, свързано с външния свят посредством десетки мобилни телефони. Хората похапваха и играеха на карти, четяха и сменяха памперси. Някой току хукваше зад ъгъла да използва химическите тоалетни, после се връщаше на бегом да благодари на съседа, който му пазеше мястото.
Предния ден Бърк беше чакал три часа, за да се срещне с Коваленко, след което го уведомиха, че легатът не е в състояние да го „вмести в програмата си“. Най-ранната дата за среща била след три седмици.