Музика на душата
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #16
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирела Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Музика на душата». Краткое содержание книги:
Да. В семейството има Смърт. Трудно е да пораснеш нормално, когато собственият ти Дядо язди бял кон и размахва коса — особено пък, ако трябва да наследиш семейния бизнес, а всички те бъркат с Феята, която събира Зъбчетата на Децата. И особено, ако трябва да се изправиш лице в лице с новата, завладяваща музика, заляла Света на Диска.
Тя не признава закони.
Тя променя хората.
Нарича се „Музика С Камъни В Нея“. Има ритъм и на нея може да се танцува, само че…
Тя е жива. И никога няма да умре.
Чуваше се едно „пльок-пльок-пльок“ от някаква празна бирена бутилка, която подскачаше по камъните, когато Смърт на Плъховете отново изприпка навън от „Поправения Барабан“.
Трийсет и четири секунди пясък кръжаха леко несигурно в нея.
Смърт вдигна прислужника си на крака. Времето не вървеше за Албърт. Очите му се бяха изцъклили, механизмът на тялото му — със забавени движения. Увисна на ръката на господаря си като евтин костюм.
Смърт дръпна бутилката от плъха и леко я разклати. Потече искрица живот.
— КЪДЕ Е ВНУЧКАТА МИ? — попита той. — ТИ ТРЯБВА ДА МИ КАЖЕШ. ИНАЧЕ НЯМА КАК ДА РАЗБЕРА.
Албърт щракна и отвори очи.
— Опитва се да спаси момчето, Господарю! — каза той. — Тя не знае значението на думата Дълг…
Смърт килна бутилката назад. Албърт замръзна насред изречението.
— НО НИЕ ЗНАЕМ, НАЛИ? — горчиво каза Смърт. — ТИ И АЗ.
Той кимна към Смърт на Плъховете.
— ГРИЖИ СЕ ЗА НЕГО — каза той.
Смърт щракна с пръсти.
Нищо не се случи, като изключим щракването.
— Ъ. ТОВА Е МНОГО СМУЩАВАЩО. ТЯ ПРИТЕЖАВА ЧАСТ ОТ МОЯТА СИЛА. АЗ КАТО ЧЕ ЛИ НАИСТИНА ВРЕМЕННО СЪМ НЕСПОСОБЕН ДА… ЪЪ…
Смърт на Плъховете изписука услужливо.
— НЕ. ТИ СЕ ГРИЖИ ЗА НЕГО. ЗНАМ КЪДЕ ОТИВАТ. ИСТОРИЯТА ОБИЧА ЦИКЛИТЕ.
Смърт погледна към кулите на Невидимия Университет, извисяващи се над покривите.
— А НЯКЪДЕ В ТОЗИ ГРАД ИМА КОН, КОЙТО ДА ЯЗДЯ.
— Дръж се. Нещо се задава… — Ридкъли се вгледа в сцената. — Какви са те?
Пондър се облещи.
— Мисля… че може и да са хора, сър.
Тълпата беше спряла да тропа с дружните си крака и гледаше с киселото мълчание, което говореше, че „най-добре това да е по-добро“.
Краш пристъпи напред с голяма, побъркана, мазна усмивка на лицето.
— Да, но всеки момент те ще се разцепят по средата и ще изскочат ужасни създания — с надежда каза Ридкъли.
Краш вдигна китарата си и изсвири акорд.
— Боже мой! — каза Ридкъли.
— Сър?
— Това прозвуча точно като котка, която се опитва да се изпикае през зашит задник.
Пондър изглеждаше поразен.
— Сър, вие нали не се опитвате да ми кажете, че някога сте…
— Не, но така би звучало, няма две мнения. Точно по този начин.
Тълпата се поколеба, несигурна за това ново развитие.
— Привет, Анкх-Морпорк! — каза Краш. Той кимна към Скам, който удари барабаните си при втория опит.
„И т.н. Поддържащи Групи“ се впусна в първото си и, в случая, последно изпълнение. Три последни изпълнения, всъщност. Краш опитваше да нагоди „Анархията В Анкх-Морпорк“, Джимбо се беше смразил, тъй като не можеше да се види в огледало и свиреше единствената страница, която си спомняше от Учебника на Блърт Уидаун, което беше показалецът, а пък Ноди си оплете пръстите в струните.
Що се отнася до Скам, имената на тоновете бяха неща, които се случваха на другите хора. Той се съсредоточаваше върху ритъма. За повечето хора това не е нужно. Но за Скам, даже да плесне с ръце беше упражнение за концентриране. Така че той свиреше в един малък, самодоволен собствен свят, и дори и не забеляза как публиката се вдига като лоша храна в стомаха и помита сцената.
Сержант Колън и Ефрейтор Нобс бяха на пост на Деозилската Порта, споделяйки си дружески цигара и слушаха далечния грохот на Фестивала.
— Изглежда ми страхотна нощ — каза Сержант Колън.
— Доста, сержант.
— Звучи ми на някакви проблеми.
— Много хубаво, че не сме вътре, сержант.
Един кон се зададе с чаткане по улицата, а ездачът му се бореше да се задържи на седлото. Когато се приближи, те различиха изкривените черти на С.С.П.Г. Диблър, който яздеше с вещината на чувал с картофи.
— Да е минала оттук една каруца току-що? — попита той.
— Коя, Гърло? — попита Сержант Колън.
— Как коя?
— Ами, беха две — отвърна сержантът. — Една, с няколко трола в нея, и една, с господин Клийт веднага след нея. Нали знаеш. Музикантската Гилдия…
— О, не!
Диблър отново подкара коня и изтрополи в нощта.
— Какво беше това? — рече Ноди. — Някой сигурно му дължи някое пени — каза Сержант Колън, облягайки се на копието си.
Чу се шумът от друг кон, който се приближаваше. Стражите се прилепиха към стената, когато той прогърмя покрай тях.
Беше голям и бял. Черното наметало на ездача се развяваше във въздуха, както и косата й. Втурна се вятър и после вече те бяха изчезнали, далеч в полята.
Ноби се взря след тях.
— Това беше тя — каза той.
— Коя?
— Сюзън Смърт.
Светлината в кристала избледня в една точка и угасна.
— Това са три дена магия, която никога няма да видя отново — оплака се Старшият Кавгаджия.