Пастир на Дявола
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пастир на Дявола». Краткое содержание книги:
— Шшшш — накара го да замълчи Ицик. — Продължавай, Очко.
— Нали си спомняте, че Крумлов поиска от нас да спасим годеницата му — продължи Очко. — Той очакваше, че тя ще дойде с него в Израел. Но също така трябва да е знаел, че той може да бъде убит, а тя да оживее и да се окаже тук съвсем сама. Той би искал ние да се грижим за нея добре дори и в негово отсъствие. Когато е дал тази снимка на Екщайн, той ни е дал цялата информация, която ни е нужна. Отговорът е някъде тук, в снимката. Сигурен съм.
Очко остави снимката върху масата, нагласи очилата си и сплете пръсти. Бадаш наведе глава към Очко и погледна Бен-Цион.
— Пък аз би трябвало да съм гений в контраразузнаването — каза той. — Обаче този тип е наистина голяма работа.
— Така си е — потвърди Юдит.
Бен-Цион насочи дългия си пръст към секретарката.
— Юдит, вземи колата ми и този Айнщайн със снимката му и го закарай обратно в лабораторията в Йерусалим. Веднага. И използвай клетъчния ми телефон, за да кажеш на ония в подземието да не си ходят вкъщи. Ще работят цяла нощ.
Юдит погледна командира си, но не помръдна.
— Моля — добави Ицик.
— Слушам, командире — отговори красивата млада жена, стана, хвана Очко за ръката и тръгна. Дребничкият аналитик залитна да я настигне. Когато охраната отново заключи вратата отвън, останалите петима мъже останаха мълчаливи. Накрая заговори Зев Кармон.
— Ицик, кой е този странен дребосък?
— Очко ли? — въздъхна генералът. — Той е най-ужасният ми кошмар. — Ицик приближи един от прозорците и загледа към далечната тренировъчна площадка, където един батальон новобранци маршируваха с огромни парашутни раници по горещия пясък към петнадесетметровата кула. — Но понякога истината ни се открива само в сънищата… — довърши той.
17.
Абу Менди
9 май
За пръв път в над петдесетгодишния си труден живот на Бенжамин Баум му предстоеше да се предаде. Дъхът му излизаше с продължителни, хрипливи звуци, всяко вдишване го изпълваше със сухия африкански прах, всяко издишване го изпълваше с отчаяние, тъй като високо в планината кислородът не успяваше да подхрани едрото му тяло. От кафията, увита около голямата му плешива глава, през памучната риза, грубите панталони, вълнените чорапи и платнените боти всеки сантиметър от тъканта беше пропит от солена пот. По километрите стръмни скали и храсти ноктите на краката му се бяха забили в месото и той знаеше, че течността в обувките му е кръв, а възлестите колена, които му бяха служили вярно в толкова много неделни мачове, най-накрая, изглежда, щяха да го изоставят.
Свърши се. Беше стигнал до края на силите си и го разбираше добре.
Пребори се със следващата стръмнина от ръбести скали и сипещи се надолу камъчета, стиснал зъби и устни, за да скрие гримасата на болка. Ноздрите му се бяха разширили като на бик, за да вдишат всяка възможна молекула и да му дадат възможност да издържи до края на деня. В дясната си мазолеста длан стискаше черната ръчица на едно момче на име Йона, а в лявата тънката като молив китка на момиченце на име Естер. Всяко от децата беше хванало за ръка друго, за да ги дърпат в редичка нагоре. Така че Бени всъщност изтегляше нагоре тежестта на шест деца освен собственото си тяло.
Крумлов беше зад него и правеше същото. А по-назад Манчестър се катереше с гърба напред и буташе нагоре останалите деца като упорито овчарско куче. Едновременно с това беше насочил автомата си назад към долините, където бунтовниците приближаваха бързо. Вървяха така от зазоряване, откакто напуснаха мястото за почивка в долината близо до Дангла. Катереха се по скалите на планината Белея, където трябваше да се срещнат с Екщайн, Доминик и Дюбе, ако те и подопечните им деца са оживели при този убийствен поход, в което Бени се съмняваше. Самият той беше упорит и силен мъж, при това без ранявания в краката, докато коляното на Екщайн беше ранявано, а французойката беше млада и решителна, но без опит в катеренето по планини. Но сега всичко това вече нямаше смисъл. Усещаше как отчаянието го обхваща като вълна и реши, че просто няма да успее.
— Не можем повече, господин Бени — обади се с прегракнало от праха гласче малкият Йона. — Не можем.
— Можете. — Бени стисна по-здраво ръката му и тропна ядно с крак върху земята. Задърпа с нови сили своето детско влакче. — Аз съм стар, изморен и дебел, а пък мога! — излъга той. — Мога да продължа, докато луната се вдигне нависоко и въздухът се разхлади, и стигнем до поточе с чудесна вода. А вие сте силни африкански деца, така че сигурно можете и повече от мен.
— Да — обади се Естер отляво на Бени. — Стига си хленчил, Йона.