Дан на Хрътките

Този свят я зовеше, обещаваше й блаженството на вечното настояще и беше, знаеше тя, някъде там, навън.

Чу съпруга си по стъпалата. Най-сетне беше благоволил да я удостои с компанията си, макар че след цяла нощ пиене и цялото онова мъжко взаимно ежене, словесно перчене и надуване щеше да е непоносим. Не беше спала добре и, честно казано, не беше в настроение за него (но пък тя не беше в настроение за него вече от доста време… ужас!). Затова бързо стана и отиде в личната си стая за преобличане. Една разходка из града щеше да облекчи безпокойството й. Да, да повърви безцелно, да погледа утайката от нощните празненства, да я поразвеселят мътните погледи, небръснатите лица и недоволното ръмжене от вече изчерпани спорове.

А след това щеше да закуси на някоя тераса в един от по-изящните ресторанти, може би „Катада“ или „Овалната перла“, предлагащ й гледка към площада и парка Бортън, където слуги разхождат кучета пазачи и гувернантки бутат бебешки двуколки, в които се е сгушило ново поколение на привилегированите, грижливо повито и загърнато във фин памук и коприна.

Там, с пресни плодове и гарафа деликатно бяло вино, а може би и с пълна лула, щеше да съзерцава пъплещия под нея живот, да задели мисъл (само веднъж и край) за кучетата, които не обичаше, и децата, каквито нямаше и вероятно никога нямаше да има, предвид предпочитанията на Горлас. Да поразмишлява за неговите родители и неприязънта им към нея — убедени, че е ялова, несъмнено, но никоя жена не забременява от онова място, нали? — както и за своя баща, вече вдовец, с неговите тъжни очи и усмивката, която се мъчеше да изкара всеки път, щом я погледнеше. Да поразсъждава за пореден път над идеята да дръпне баща си настрана и да го предупреди… за какво? Ами, за съпруга си, първо, както и за Ханут Орр и Шардан Лим, впрочем. Как си мечтаят за своя велик триумвират на тирания и несъмнено кроят как да го наложат. Но пък той щеше да се изсмее, нали? И да й каже как младите членове на Съвета винаги са едни и същи, пламнали от амбиция и самоувереност, и че тяхното издигане е само въпрос на време, неизбежно като океански прилив, и че скоро те ще осъзнаят това и ще прекратят безкрайните си кроежи за узурпация. Търпението, щеше да й каже, е последната добродетел, която се научава. „Да, но често се оказва твърде късно, за да има някаква стойност, скъпи татко. Виж себе си, цял живот преживян с жена, която никога не си обичал, а сега, най-после свободен, се оказваш побелял, с изгърбени рамене и спиш по десет камбани всяка нощ…“