Арлекин

— Трябваше да ми кажеш преди това.

— Трябваше. Но се срамувах. Ако нямате нищо против, сър, ще напусна сутринта.

— Такеши…

— Сър?

— Защо искаш да си отидеш?

— Моят племенник ме опозори, аз опозорих вас.

— Достойнството е като тръстика, Такеши. То се огъва при натиск.

— На какво тогава да се осланяме, сър?

— Такеши, седни, за Бога! Изморяваш ме да те гледам прав… Помниш ли човека, който спи в гроб…?

— Да, сър.

— Днес той ми каза, че няма среден път. Или трябва да умреш заради своята истина, или да убиеш заради нея. Трябва ли да му повярвам?

— Същото казва и племенникът ми.

— А какво казваш ти, Такеши?

— Ако искате едно цвете да разцъфти, не го режете.

Каква полза има мъртвецът от истината… Вие срамувате ли се, защото не спите в гроб?

— Не, понеже нямам смелостта…

— По време на войната, когато четяхме за атаките на нож с виковете „Банзай!“ и пилотите камикадзе, баща ми поклащаше глава и казваше, че умният страхливец е за предпочитане пред храбрия глупак. Мисля, че беше прав.

— Такеши, наистина ли трябва да напуснеш? Имаш ли по-добра работа?

— Не, сър.

— Защо тогава не останеш за малко и да продължим да разчитаме един на друг.

Той не се унижи да покаже задоволство, но го изрази с трикратен поклон и се съгласи. После попита дали не съм изгубил вяра в кулинарните му способности или грижите му — и ако не — защо тогава мис Сюзън не стои тук, а в онзи голям претъпкан хотел?… Което не бе лишено от смисъл, стига да можех да я накарам да го проумее.

В пет сутринта пристигна Саул Уелс. Докладвал редовно на Джордж Арлекин. Останал с чувството, че услугите му вече не са особено ценени. Чудеше се защо бях подал оставка. Парите — добре, но не разбирал създалата се ситуация. Не искал той да бъде виновен. Надявал се да го осведомя по въпроса.

Казах му част от истината: Арлекин беше преживял много. Трябваше да работи усилено. Трябва да контролира абсолютно всичко. Не исках приятелството ни да бъде помрачено от конфликти по въпроса за линията на действие. Саул прие думите ми с известни резерви. После го попитах за Бърни Куниг. Той веднага се оживи.

— Куниг е странен случай. Той е дребен наемен убиец и наема горили за комарджиите и лихварите. Това, което не знаехме и което ми отне толкова време, за да открия, е, че той е работил за Базил Янко в Калифорния, който тогава е бил женен за втори път — за онази, която хвръкнала във въздуха със скутера. Куниг е вършел същата работа като Лемиц в Ню Йорк — шофьор, телохранител, момче за всичко. След злополуката той напуснал Калифорния и дошъл на изток. Тогава разполагал с пари — много пари — но ги профукал и започнал да работи за мафията. След като Лемиц умрял, той се уплашил…

— Говори ли с него?

— Не. Богданович е говорил.

— Тази сутрин го видях. Не ми каза.

Саул Уелс ми хвърли странен кос поглед и разви нова пура. Доста време му бе необходимо, докато отреже края й и я запали. Накрая каза смутено: