Отвъд стената на съня

Заобикалящата ме обстановка — в съчетание със свирепата стихия и тягостното очакване — болезнено ми напомни за злополучното нощно бдение в изоставеното имение на хребета на Темпест Маунтин. В съзнанието ми отново изникнаха проклетите въпроси, които не спираха да ме глождят след изчезването на Джордж Тоби и Уилям Бенет, отнесени от чудовищната сянка върху камината. Защо демонът — без значение дали бе дошъл през вратата на стаята, или през големия прозорец — бе нападнал онези, които лежаха в двата края на кревата, пощадявайки този по средата, тоест моя милост? Дали бе решил да дойде за мен сега? Как изобщо бе сграбчил двамата ми помощници — с кошмарно дълги пипала или по някакъв друг начин? А може би знаеше, че аз съм инициаторът на всички тези търсения и ми готвеше невъобразимо страшна участ?

Потънал в тези мрачни размишления, изведнъж бях сепнат от титаничен трясък, последван от срутване на земна маса. Мълнията бе ударила съвсем наблизо. Почти едновременно с нея се надигна свиреп вятър, чийто дяволски вой се засилваше с всеки миг. Бяхме сигурни, че още едно дърво на Мейпъл Хил е станало жертва на гръмотевичната буря, и Артър се надигна от мястото си, за да провери със собствените си очи. Ала едва беше отместил капака, когато в бараката с оглушително свистене нахлуха дъждът и вятърът, които ми попречиха да чуя какво изрича моят спътник. Междувременно той се бе надвесил през прозореца, явно за да огледа по-добре притъмнялата, обезобразена от стихията околност.

След известно време вятърът започна да утихва, а противоестественият мрак — да се разсейва. Изглежда, бурята най-сетне отминаваше. Казах на Артър, че трябва да пуснем малко повече светлина в помещението, дори и дъждът да ни измокри малко, и отворих широко вратата. Крехките ми надежди, че все още можем да разгадаем чудовищната тайна — за която бях сигурен, че се спотайва някъде тук — моментално бяха попарени от угнетяващата гледка, която се разкри пред взора ми. Земята около къщурката се бе превърнала в еднообразна кална маса, размита от мътната вода; всички улики, които може би щяхме да открием, бяха безвъзвратно погребани под вездесъщия и покров. Известих за това моя спътник, без да откъсвам поглед от унилия пейзаж, ала той отново не ме удостои с отговор; тогава се обърнах и се приближих до него, докосвайки рамото му. Никаква реакция; журналистът продължаваше да се взира безмълвно през прозореца, надвесил се над перваза. Изпълнен с недоумение, аз го сграбчих за рамото и силно го разтърсих, при което горната част на тялото му се завъртя към мен. В същия миг адските нокти на неописуем ужас, извиращ от първичните бездни на отдавна погребаното минало, се забиха дълбоко в душата ми, разкъсвайки я на парчета.