Дяволската колония

— Но кой е запечатал входа? — попита Пейнтър. — И защо го е белязал със символа на тоутсиий унстоу пуутсийв?

— Може би някое съседно племе, което е помогнало за скриването на последния бастион на клана. Запечатали са го с надгробен камък и са поставили знака на онези, които според тях са стоварили наказанието върху тези хора. Като предупреждение за останалите да не влизат.

Пейнтър си погледна часовника.

— Като стана дума за влизане, трябва да огледаме каквото можем и да тръгваме обратно.

Ханк долови разочарованието в гласа му. Сигурно се беше надявал да открие нещо повече от едно ледено гробище. Разпръснаха се, като внимаваха къде стъпват. Ханк не се чувстваше готов да разгледа някое от телата. Извади фенера си и се зае да претърсва най-долните нива на пуеблото.

Наложи му се да счупи няколко висулки, за да се провре през вратата. Вътре намери още едно тяло, детско, отнесено в ъгъла като боклук. Мъничка изкривена ръка стърчеше от леда, сякаш молеше за спасение.

— Съжалявам… — прошепна той.

Скреж и лед покриваха всичко и отразяваха светлината на фенера му с определено зловеща прелест. Под този бляскав гланц обаче имаше само смърт.

Докато навлизаше навътре, в главата му постепенно се оформи решение. Трябваше да стигне до истинското сърце на пуеблото, мястото, където да изрази почитта си. Мина приведен през един вход и се озова в подобно на атриум пространство в центъра на постройката. Терасите по стените бяха окичени с ледени гирлянди. Представи си как тук са си играли деца, а майките им са ги хокали, докато са месели хляб.

Трябваше само да погледне нагоре, за да прогони тази картина от ума си. Тежки ледени сталактити бяха надвиснали застрашително над главата му от тавана. Представи си как се отчупват, политат и го пронизват, наказват го за това, че се е натрапил в това обитавано от духове място.

Мъртвите богове на жителите обаче имаха други планове за този натрапник.

Загледан нагоре, Ханк не видя дупката и десният му крак пропадна в нея. Той изкрещя от изненада, докато пропадаше. Помъчи се да се задържи за стените и пожертва фенерчето, но без успех. Не можеше да намери опора и пропадаше като кънкьор през тънък лед.

Летеше надолу с краката напред, очаквайки смъртта си.

Падането обаче не продължи и два метра, след което краката му удариха твърд лед. Той погледна надолу. Единственото, което го бе спасило от счупване на врата или най-малкото на крак, беше, че помещението, в което бе паднал, бе наполовина пълно с лед. Наведе се да вземе фенерчето, след което се загледа нагоре.

— Ханк! — чу се гласът на Пейнтър.

— Добре съм! — извика той. — Но ми трябва помощ! Паднах в някаква дупка!