22 ноември 1963
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 978-954-409-325-9
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «22 ноември 1963». Краткое содержание книги:
Падате ли си по истории за пътуване във времето?
Прочетете „22 ноември 1963“.
Авторът ви я поднася, както само той умее. Искате да знаете каква е била Америка през петдесетте и шейсетте години на миналия век, Америка на суинга, на Елвис Пресли и на рокендрола?
Прочетете „22 ноември 1963“.
Искате ли трогателна любовна история, която ще разчувства дори хората с най-закоравели сърца?
Прочетете „22 ноември 1963“.
Ето защо след една почти безсънна нощ през юли, когато сонарните пиукания на предчувствието бяха особено силни, събрах вещите си от този свят (в сейфа бяха спомените ми, а парите бях скрил под резервната гума на форда), оставих бележка и последния наем на хазяина и се отправих на север по магистрала 19.
Първата нощ прекарах по пътя, в полуразрушен мотел „Де Фъниак Спрингс“. На мрежата на прозореца имаше дупки и когато угасих единствената лампа в стаята (гола крушка, окачена на електрически кабел), бях нападнат от комари, големи колкото изтребители.
Въпреки това спах като къпан. Не сънувах кошмари и пиуканията на вътрешния ми радар замлъкнаха. Това ми беше достатъчно.
На 1 август бях в Гълфпорт, Луизиана, макар че в първото място, на което спрях в покрайнините на града, отказаха да ме приемат. Служителят в странноприемница „Ред Топ“ ми обясни, че била само за негри, и ми препоръча „Южняшко гостоприемство“, която нарече „най-хубавата в Гълфпорт“. Може и да беше така, но, общо взето, мисля, че бих предпочел „Ред Топ“. Слайд китарата, която се чуваше от бар-грила в съседство, звучеше прекрасно.
Ню Орлиънс не беше точно на пътя ми към Далас, но сонарът ми за предчувствия мълчеше и бях в настроение за туризъм… Въпреки че не беше Френският квартал, исках да видя пристана на Биенвил Стрийт или кафене „Вю“.
Купих си карта от амбулантен търговец и намерих пътя до мястото, което ме интересуваше. Спрях и след пет минути вървене се озовах на номер 4905 на Магазин Стрийт, където Лий и Марина Осуалд щяха да живеят с дъщеря си Джун през последните пролет и лято в живота на Джон Кенеди. Сградата беше порутена, не съвсем рухнала, с висока до кръста желязна ограда, опасваща обрасъл с бурени двор. Боята на долния етаж, някога бяла, сега се лющеше и имаше оттенъка на жълта урина. Горният етаж беше облицован с небоядисани дъски. На парче картон, поставено, за да запуши счупен прозорец, пишеше: ДАВА СЕ ПОД НАЕМ. ОБАДЕТЕ СЕ НА МИЗ-4192. Ръждясали метални прегради ограждаха верандата, където през септември 1963 година Лий Осуалд щеше да седи по бельо след свечеряване, да шепне: „Бум! Бум! Бум!“ и да се преструва, че стреля по минувачите с пушката, която щеше да стане най-известната в американската история.
Мислех си за това, когато някой ме потупа по рамото, и едва не изкрещях. Подскочих, защото младият чернокож мъж, който се беше приближил до мен, почтително отстъпи назад и вдигна ръце.
— Извинявайте, господине, не исках да ви стресна.
— Всичко е наред — отговорих. — Вината е изцяло моя.
Извинението, изглежда, го накара да се почувства неудобно, но той беше дошъл по работа и настоя да я свърши, макар че отново трябваше да се приближи до мен, защото бизнесът му изискваше по-нисък тон, отколкото при обикновен разговор. Искаше да знае дали бих купил малко трева. Мислех, че знам за какво говори, но не бях съвсем сигурен, когато чернокожият добави:
— Високо качество, господине.
Отвърнах, че не ме интересува, но че може да ме упъти към хубав хотел в Парижа на Юга. Когато отново заговори, речта му беше много по-ясна:
— Мненията се различават, но аз бих предложил хотел „Монтелеоне“. — Той ми обясни как да го намеря.
— Благодаря. — Дадох му монета, която изчезна в един от многобройните му джобове.
— Хей, защо гледате това място? — Чернокожият кимна към порутената жилищна сграда. — Мислите да я купувате ли?
Изведнъж проблесна искра от предишния Джордж Амбърсън.
— Сигурно живеете наблизо. Смятате ли, че сделката ще е изгодна?