Ранима близост

— Искам да ме заведете да видя пак Робърт в болницата — казвам аз.

— Забрави — отсича тя.

— Да не би да си навлякохте неприятности миналия път? Затова ли сте толкова разстроена? Имате проблеми в работата ли?

Тя се смее.

Къщата на „Чапъл Лейн“ номер три все още е обърната с гръб към улицата. Позволявам си да се позабавлявам със странна фантазия: че само преди секунди къщата ти е била обърната с лице към улицата, приветлива и отворена; но щом ме е видяла, се е врътнала с гръб. Знам коя си. Остави ме на мира.

Сержант Зейлър паркира неумело и задира гумите на аудито в бордюра.

— Трябва да ми покажеш тази глинена къщичка — казва тя, — да разберем дали наистина е там, или е плод на въображението ти. Смяташ ли, че е възможно да получиш нов пристъп на паника?

— Не. Страхувах се да осъзная какво съм видяла — на това се съпротивляваше съзнанието ми. Снощи приключих с пристъпите на паника. Да бяхте видели чаршафите ми — щяхте да си помислите, че са падали в басейн.

— Да вървим.

Заобикаляме къщата ти. Всичко е както си беше в понеделник — занемарените боклуци в градината, красивата панорамна гледка. Колко ли пъти си стоял тук с Джулиет, върху мъртвата или умираща трева, заобиколен от останките на своя живот, и си искал да избягаш и да се потопиш сред красотата, която си виждал съвсем ясно, но не си могъл да стигнеш?

Повеждам сержант Зейлър към прозореца. Заставаме пред стъклото и аз й посочвам шкафа, изправен до стената. Моделът на бунгалото със синята сводеста врата е там, на втория рафт долу.

— Къщичката до свещта — пояснявам и се чувствам толкова изненадана, колкото бих била, ако я нямаше в шкафа. Но предполагам лесно може да се вземе за изненада внезапното осъзнаване на случило се важно събитие.

Чарли Зейлър кимва. Обляга се на твоята задна стена, вади пакет цигари от джоба си и запалва. Бузите и устните й са пребледнели. Глиненото бунгало й говори нещо, но не знам какво и се боя да питам.

Тъкмо се каня да спомена отново за желанието си да те видя пак в болницата, но тя ме изпреварва.

— Наоми… — От изражението й разбирам, че предстои нов шок. Стягам се да посрещна удара. — Знам къде е тази къща. Сега ще се кача в колата и ще отида там. Мъжът, който те е изнасилил, ще бъде там, когато пристигна. Ще го накарам да си признае дори ако трябва да му вадя ноктите с пинсети един по един.

Мълча. Боя се да не е полудяла.

— Ще те оставя на стоянката за такси.

— Но от къде… какво…?

Върви към портата ти, към пътя. Няма да спре, за да отговаря на въпросите ми.

— Чакайте — викам след нея и тичам да я настигна. — Идвам с вас. — Стоя, където Джулиет стоеше в понеделник. Сержант Зейлър стои на мястото, където бях аз. Хореографията е същата, изпълнителите са други.

— Това би било неразумно и от твоя, и от моя гледна точка — възразява тя. — Поставяме на карта твоя живот и здравето ти, и моята кариера.