Червения рицар

— Портите на Албинкърк са разбити, сер — докладва Гилбърт, свивайки рамене. — Градът гори. И… ще ме прощавате за езика, но катедралата изглежда тъй, сякаш я е светнал някакъв шибан юмрук. Кралското знаме още се вее над замъка, но като извиках, никой не ми отговори.

Джон Джъдсън, религиозният тъкач и Пол Силвър, златарят, спряха конете си до мястото, където Рандъм седеше със Стария Боб. Той беше приятел на Гилбърт, последният човек, когото нае — плешив червендалест пияница, чийто глас и походка подсказваха, че шпорите на краката му всъщност са си негови. Боб беше най-възрастният в групата, с безформен осеян с бабуни нос, чупен многократно. Рошавата му прошарена коса изригваше на гейзери иззад ушите му и беше винаги мръсна, но очите му бяха дълбоки, интелигентни и леко плашещи, дори за някой с опита на Джералд Рандъм.

Стария Боб носеше хубава броня и никога не я сваляше.

— Така рекоха и селяните вчера — спокойно отбеляза той, а Рандъм погледна към останалите пътуващи търговци.

— Значи Албинкърк е в руини? — попита той. — Трудно стигнахме дотук, приятели. Границата е на сто левги по̀ на север, освен това Дивото е на запад от нас, а не тук.

— И все пак някой е изравнил града със земята — рече Джъдсън. Ъгълчетата на устата му бяха побелели, а устните му — стиснати. — Аз казвам да се връщаме.

Пол Силвър носеше високи ботуши, като джентълмен. Златарите често бяха по-добре облечени от клиентите си, такъв беше животът. Силвър обаче служеше на краля и носеше тежък меч — скъпо, грижливо поддържано оръжие, готово за битка.

— Човек трябва да е малоумен, за да не види, че нещо става — съгласи се той, — но колкото и сериозно да е, не съм сигурен, че е достатъчна причина керван от петдесет фургона да се върне обратно.

Кацнал на един висок хълм, Албинкърк се показа след следващия завой на реката. Корабите всяка година успяваха да стигнат толкова далеч на север, но по-късно през лятото, когато наводненията приключеха и ледът в планините се стопеше, а реката не влачеше цели борови дървета, достатъчно големи, за да избутат и кораб от пътя си. Албинкърк беше най-северният град, до който можеше да се стигне по вода, но и най-южният на края на Великата гора, покрила планините. Някога Големият панаир се беше провеждал именно там, но лошото управление и високите данъци го бяха изтласкали на изток, в манастира на Лисен Карак.

Днес Албинкърк беше труп — червените керемидени покриви изглеждаха сиви, стари или почернени от сажди, а кулата на катедралата вече я нямаше.

— Какво е станало с катедралата? — попита Рандъм, а Стария Боб направи кисела физиономия.

— Нападнали са я дракони. — Той сви рамене. — Или пък самият Сатана.

Рандъм си пое дълбоко въздух. Точно за такива моменти живееше — за важните решения, за безразсъдния хазарт.