Златният дявол

Нямахме много време. Рибарската лодка бе изчезнала зад северния край на залива и бързо приближаваше Йелапа или Бока, или може би щеше да стигне чак до Пуерто Валарта. Където и да отиваха, със сигурност в най-скоро време новината за златото и неговия пазител щеше да се разпространи. Старецът можеше и да си премълчи, но момчетата непременно щяха да се раздрънкат. Със сигурност трябваше да чакаме още посетители и се боях, че това щеше да стане по-скоро, отколкото ми се искаше.

Станах и надникнах към водата под балоните. Отразените от повърхността слънчеви лъчи се смесваха с отблясъците на златото в чантите. Разтърках очи. Главоболието, което започна, откакто си ударих главата, ставаше все по-силно. Притиснах палци в слепоочията и опипах болезнената подутина на главата си. От нея в косата ми се стичаше кръв. Сякаш през последните няколко дни кръвта ми непрекъснато се стремеше да излезе навън. През прорези и дупки, охлузвания и цицини, тя непрекъснато се процеждаше през кожата ми, като че ли нещо извън мен жадуваше за нея, а нещо в мен му помагаше. Сигурно беше сърцето ми, безмозъчната помпа, която едновременно ме държеше жив и искаше да ме убие.

Сърцето ми също имаше странно отношение към златото: противоречив двойствен стремеж да даде смисъл на живота ми и да го приключи. Взирах се в златните отблясъци в саковете и без да се усетя, започнах да се спускам във водата. Може би съществото ще се върне да ме убие, може и да не си направи този труд. И в двата случая исках златото. Очевидно повече от живота си. Не си го признавах пред себе си, дори не мислех за това. Просто гледах искрящото злато и правех това, което то ме заставяше: «Освободи ме от водния свят, спаси ме на лодката си. Не обръщай внимание на висящите над дълбините крака и тъмнината под тях. Изплюй солената вода, напълни дробовете с въздух. Издигни ме към блестящото слънце и ме пусни на свобода като бурята».

Бръкнах в сака, започнах да вадя кюлче след кюлче и да ги хвърлям в клатещата се лодка. Имаше нещо много вълнуващо в това. Овладяване на природата, триумф на волята. Бях надвил страха си, бях се оставил да бъда обсебен. Чувствах се като бог в човешки вид, непобедим и безсмъртен, славен борец, който не се страхува от смъртта.

Чувството продължи само минута.

Сигурно имаше нещо общо с изтощението. Златните кюлчета бяха много тежки, сякаш в тях се бе събрала цялата тежест на света. Когато приключих с първия сак и започнах да разтоварвам втория, ръцете ми трепереха и нищо не можеше да ги спре. Едната ми ръка изпусна ръба на лодката и пльосна във водата. Кюлчето в другата ръка ме дърпаше към дълбините като тежестта на вкопчен в мен мъртвец. Мятах се, стаил дъх, и се опитвах трескаво да се добера до балона на сака. Не успях да го хвана и започнах да потъвам. През тялото ми моментално се разля ужас, който се сви около гърдите ми и върза вътрешностите ми на възел. Трябваше само да пусна кюлчето, но в ръката си държах ужасно много пари. Потъвах все повече. Обзе ме паника. Солената вода лютеше на очите ми. «Пусни шибаното кюлче», казах си. Но ръката не ми се подчиняваше. Ритах и махах със свободната си ръка, но не спирах да потъвам. Спусках се бързо и също така бързо въздухът ми свършваше. Ако не изляза веднага…