Книга за изгубените неща [bg]

— Ти не бива да стоиш тук — казало момиченцето. — Защото намери ли те той, ще пострадаш, както пострадах и аз.

— А на теб какво ти стори? — запитал Дейвид.

Момиченцето не отговорило, само поклащало глава и стискало зъби, в отчаян опит да не се разплаче.

— Как се казваш? — побързал да смени темата Дейвид.

— Ана ми е името — отвърнало то.

Ана значи.

— Аз се казвам Дейвид. Как да те освободя?

— Няма как, не можеш. Виждаш ли, мъртва съм.

Дейвид приближил лице до стъкленицата. Сега виждал ръчичките на момиченцето, те докосвали стъклото отвътре, но сякаш били безплътни и отпечатъци не оставяли. Лицето му сивеело пребледо, устните били морави, около очите имало тъмни кръгове. Отблизо дупката в нощницата се виждала по-ясно и Дейвид решил, че петното не е шоколадово, а по-скоро от засъхнала кръв.

— Откога си тук? — отново запитал Дейвид.

— Много отдавна, вече не помня годините — отвърнало то. — Съвсем малка бях, когато дойдохме тук. Тогава в тази стая имаше едно момченце. Понякога го сънувам. Беше в сегашното ми положение, само че още по-крехко от мен. И постоянно, малко по малко се топеше. Сетне изчезна, повече не съм го виждала. Сега и аз усещам как постепенно се променям и ме е страх. Мисля, че и на мен ще ми се случи същото. Ще изчезна и никой никога няма да научи какво ми се е случило.

И се разплакало жаловито, само че сълзи не потекли. Защото мъртвите не плачат със сълзи, нито пък им тече кръв.

Дейвид докоснал стъкленицата с пръст, точно на мястото, където момиченцето я докосвало отвътре. Разделяло ги само стъклото.

— Някой друг знае ли, че си тук? — попитал Дейвид.

То закимало утвърдително.

— Понякога идва брат ми, само че той сега е много, много стар. Аз така му викам — че ми е брат, но всъщност той дори и роднина не ми е. А аз много исках да ми бъде като истински брат. Сега казва, че ужасно съжалявал. И аз му вярвам. Наистина мисля, че съжалява.

Внезапно всичко започнало да се изяснява на Дейвид.