Осмият ден [bg]

Дани не обичаше змии.

Седнал навътре от ръба на сеновала, той за пръв път забеляза, че кракът му е влажен. Платът на хубавия ленен панталон, който му бе дал Барзан, беше залепнал за кожата му точно под дясното му коляно. Дани вдигна крачола за маншета и видя, че прасецът му е окървавен. Стисна шепа сено, избърса кръвта и отдолу се показа дълбока рана.

„Кога се е случило? — зачуди се той. — Може би на стената. Или не.“ Нямаше значение. Важното бе да затвори раната и да спре кръвта. Дани измъкна плетения кожен колан от панталона, уви го около прасеца си над раната и го стегна. Кървенето престана.

Остана да лежи там близо десет минути. Боеше се от войниците, страхуваше се от змията, ужасяваше се от Зебек. От време на време отпускаше импровизирания си турникет, после пак го стягаше. Хрумна му, че трябва да се е порязал, когато е скачал през прозореца на атриума. Или може би на стената. Така или иначе, беше изгубил доста кръв. Сигурно имаше кръв по земята и стената — кървава диря.

Дани измъчено изпъшка, претърколи се и надзърна от ръба на сеновала. За разлика от самия плевник, подът беше бетонен и естествено, от вратата до мястото, където беше опряна стълбата, имаше кървави петна. Все едно беше оставил табела със стрелка, сочеща към сеновала.

Очите му вече се бяха приспособили към сумрака в плевника. Той се надвеси от ръба и обходи с поглед помещението в търсене на вода.

Забеляза навит маркуч, свързан с кран на стената, спусна стълбата и слезе долу. Отиде при крана и го отвори. Водата потече с такава сила, че краят на маркуча подскочи и силно шибна бетона.

Дани бързо намали силата на струята и изми кръвта. Дали го бяха чули? Как можеше да не го чуят? Маркучът бе като барабан. И като се замисли — със закъснение — какво щяха да си кажат за мокрия под?

Нещо се плъзна по стената.

Времето забави ход, сякаш се мотаеше по търговска улица. Малко бе да се каже, че не се чувства добре. Беше гладен, ранен и уплашен. Миризмата на ацетон — примесена с тези от сеното и тора — му действаше потискащо. Около главата му летяха мухи. Мушици смучеха кръвта му.

С пистолет може би щеше да има шанс…

Ацетонът му навя мисли за Кейли, която се лакираше с прозрачен лак. Дани бе смятал, че това е типично за Южна Дакота, докато тя не го беше развела из клубовете в Пиър, където повечето момичета бяха с кървавочервени нокти.

Мисълта за Кейли още повече го потисна и го изпълни с копнеж и самосъжаление. „Как ще си я върна?“ — запита се той. Първата крачка: да не допусне да го убият.

Ала как? Да почака до вечерта. Да открадне кола или да пътува на стоп до… границата. Така правеха във филмите. Минаваха границата и се спасяваха — добрите винаги се спасяваха. Но каква полза да стигне до границата, даже да имаше кола, даже да знаеше посоката? Паспортът и портфейлът му бяха в къщата — при всички мъртъвци. И при войниците.