Счупеното колело

— О, да! — огорчено каза тя. — Страшно се разбираме! Ти ми казваш какво ще стане и какъв избор трябва да направя. Или — или. Аз нямам думата по въпроса.

— А си искала да я имаш, така ли?

Тя се поколеба, след това се дръпна и наведе глава.

— Не знам… Просто се чувствам… обидена от всичко това. Сякаш ме отхвърляш. Зарязваш ме.

Отново протегна ръка — този път другата ръка, без да мисли. Тя потръпна и я отблъсна. А когато вдигна очи, забеляза, че погледът й беше пълен с отвращение.

— В тебе има нещо, което прилича на тази ръка, Бен. Студено. Грубо. Механично. Не си изцяло такъв. Все още не. Но онова, което правиш — което си намислил… И преди съм го казвала, но е вярно. Страх ме е за тебе. Страх ме е, че онова — тя посочи ръката, — ще те завладее — клетка по клетка — като някаква ужасна, потайна болест и ще те превърне в такъв, каквото е то. На повърхността няма да си личи, разбира се, но аз ще го знам. Ще го видя в очите ти, ще го позная по студенината на докосването ти. От това се боя. От това ме боли. Не от това, че си отиваш, а от това, защо си отиваш.

Той се умълча, после седна до нея.

— Разбирам.

Тя го гледаше — сега ядът бе изчезнал от очите й. Беше го казала. Беше изкарала на повърхността онова, което я мъчеше. Протегна се и леко хвана ръката му — човешката му ръка.

— Какво искаш, Бен?

Отговори без колебание — сякаш почти без да мисли:

— Съвършенство. Изчистена, съвършена форма.

Тя потръпна и се извърна. Съвършенство. Също като ръката. Или като лунната светлина. Нещо мъртво.

— Обичаш ли ме?