Измамникът
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентин Вълков
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Измамникът». Краткое содержание книги:
И тогава полковник Пьотр Александрович Орлов, безумно смел мъж и патриот, стана и пое към мрака, за да се срещне с могъщия бог, който го бе сътворил.
АНТРАКТ
— Е добре, всичко това е много хубаво, Денис, и много впечатляващо — поклати глава Тимъти Едуардс, когато комисията се събра отново в сряда сутринта. — Но ние трябва да си зададем въпроса: ще имаме ли нужда в бъдеще от тези удивителни способности?
— Не мисля, че мога да се съглася с теб, Тимъти — каза Денис Гоунт.
Маккрийди се облегна назад, доколкото правата облегалка му позволяваше, и ги остави да се наддумват. Приказваха за него, сякаш вече се бе превърнал в някаква мебел, нещо, което идваше от миналото, тема за дискусия, върху която можеше да се размишлява, докато сервират портвайна в клуба.
Погледна навън, към ясното синьо небе на летния ден. Цял един свят се намираше там, друг свят, където скоро щеше да отиде и в който щеше да се справя без помощта на неговата собствена група от хора, офицерите от разузнаването, сред които бе прекарал по-голямата част от съзнателния си живот.
Той помисли за своята съпруга: ако тя бе все още жива, щеше да поиска да се оттегли с нея, да намери някоя малка къщичка край морето в Девън или Корнуол. Понякога мечтаеше за собствена рибарска лодка, поклащаща се край някой каменностенен пристан, защитена от зимните бури, очакваща да бъде изкарана през лятото в открито море, за да се върне с вечерята от треска, камбала или мазна, проблясваща скумрия.
В своя блян той щеше да бъде просто мистър Маккрийди от къщата над пристана, или Сам, когато пиеше бирата си, разположен удобно в местната кръчма заедно с рибарите и ловците на раци от града. Това бе само блян, разбира се, и той го спохождаше понякога в тъмните, заливани от дъждовен порой улички на Чехословакия или Полша, докато чакаше за среща или наблюдаваше някой тайник, за да разбере дали няма поставена засада, преди да се приближи до него и да извади съобщението отвътре.
Но Мей си отиде и той остана сам в живота, заобиколен единствено от приятелството в този най-малък от малките светове, от другите мъже, които бяха избрали да служат на своята родина и да прекарат своя живот по потайните места, където гибелта идваше не с блясъка на славата, а с проблясването на фенерче в лицето и тропота на войнишки ботуши. Той бе надживял всичко това, но знаеше, че няма да надживее бюрократите.
При това, той щеше да живее самотно долу в югозападната част на страната, далеч от останалите бойни ветерани, които пиеха своя джин в клуба на Специалните войски, намиращ се на края на Хърбърт Кресънт. Както повечето мъже, които прекарваха своя живот в службата, той бе самотник по душа, който завързваше трудно нови приятелства, предпочитащ, подобно на стара препатила лисица, познатите скривалища пред откритото поле.
— Искам да кажа просто — беше гласът на Тимъти Едуардс, — че дните на тайното промъкване в Източна Германия са безвъзвратно отминали. През октомври Източна Германия ще престане да съществува — дори сега тя съществува само на име. Отношенията със Съветския съюз се променят; няма да има повече бегълци, а само почитани гости…
Дяволите да го вземат, помисли си Маккрийди, той наистина е налапал тая въдица. А какво ще стане, човече, когато гладът обхване Москва и хардлайнерите оградят в боен ред Михаил Горбачов? Няма значение, ще видиш…
Той отклони вниманието си и започна да мисли за своя син. Беше добро момче, чудесен младеж, току-що излязъл от колежа с намерение да стане архитект. Щеше да е добре за него. Имаше хубава руса приятелка, която живееше при него — изглежда всички в днешно време правеха така… И Дан се отбиваше често при него. Бе много любезно от негова страна. Но момчето си имаше свой живот, кариера; към която да се стреми, приятелства, които да завързва, места, които да посещава, и той се надяваше, че те ще бъдат по-светли, по-безопасни места от онези, които бе виждал.
Искаше му се да бе прекарвал повече време със своя син, когато той беше малък, искаше му се да е имал повече време да се търкаля с него на килима във всекидневната и да му чете приказки преди заспиване. Твърде често бе оставял това на Мей, защото се намираше на някоя забравена от Бога граница, взирайки се в бодливата тел, очаквайки своя агент да се промуши с пълзене през нея, ослушвайки се за сирените, които щяха да означават, че мъжът никога повече нямаше да се появи.
Беше правил и виждал толкова много неща и бе посещавал такива места, които никога не би обсъждал с младия мъж, който все още му викаше татко.
— Много съм ти благодарен, Тимъти, за твоето внушение, което в определена степен лишава от смисъл това, което ще кажа.