Усмихнатият труп

— Досущ като термин за отвличане, употребяван във федералния затвор! — казах.

— Точно така. Упоритостта вече ви костваше петстотин хиляди долара. Наистина ли си струва?

— Няма да убия човешко същество, за да можете да си търсите съкровището.

— Малката Уанда си е развързала езика.

— Просто налучквах, Гейнър. Прочетох досието ви и там се споменаваше манията по бащиния ви род.

Страхотна лъжа. Само Уанда знаеше тази подробност.

— Боя се, че е твърде късно. Знам, че Уанда е говорила с вас. Тя си призна всичко.

Признала си е? Взирах се в милионера, опитвайки се да разчета безизразното му, добронамерено лице.

— Какво имате предвид с това признание?

— Имам предвид, че я дадох на Тони за разпит. Той не е такъв майстор като Сисъли, но пък оставя повече материал след себе си. Не исках да убивам малката ми Уанда.

— Къде е тя сега?

— Наистина ли ви е грижа какво е станало с някаква курва? — Очите му бяха бляскави като на птица. Преценяваше ме, оценяваше и реакциите ми.

— Тя не значи нищо за мен — казах. Надявах се, че изражението ми е също толкова безизразно като тона. Точно сега те не се канеха да я убиват. Ако сметнеха, че ще ме наранят чрез Уанда, можеше и да й посегнат.

— Сигурна ли сте?

— Вижте какво, не съм спала с нея. Тя е просто напълно пречупена евтина курва.

Гейнър се усмихна:

— Какво можем да сторим, за да ви убедим да вдигнете това зомби за мен?

— Няма да извърша убийство заради вас, Гейнър. Не ви харесвам чак толкова — казах.

Той въздъхна. Розовобузото му лице изглеждаше като тъжна кукла.

— Ще ни карате да действаме по трудния начин, нали, госпожице Блейк?

— Не знам как да стане по лесния — отвърнах. Облегнах гръб на напуканата дървена табла на леглото. Чувствах се достатъчно удобно, но все още бях малко замаяна. Все пак беше най-доброто състояние, до което щях да се докарам, поне засега. Определено беше подобрение в сравнение с безсъзнанието.

— Всъщност, още не сме ви наранили — уточни Гейнър. — Реакцията на торазина с каквото там лекарство сте поели, беше случайност. Не сме ви навредили съзнателно.

Това можеше да се оспори, но реших да не възразявам.

— Е, та накъде поемаме оттук?

— В нас са и двата ви пистолета — каза Гейнър. Без оръжие сте просто една дребна жена в ръцете на едри, силни мъже.

Усмихнах се.

— Свикнала съм да бъда най-дребното хлапе в квартала, Хари!

Той се намръщи болезнено:

— Харолд или Гейнър, но никога Хари.

Свих рамене.

— Ами добре.

— Не сте ли поне малко уплашена, че сте изцяло в наши ръце?

— Може да се спори по въпроса.

Милионерът погледна към Бруно.

— Такава самоувереност… откъде я черпи?

Бруно не каза нито дума. Просто се взираше в мен с празните си кукленски очи. Очи на телохранител — наблюдателни, подозрителни и празни, всичко наведнъж.

— Покажи й, че работата е сериозна, Бруно!

Чернокожият се усмихна — бавно разгъване на устните, което остави очите му мъртви като на акула. Отпусна рамене, опря се на стената и поразгря мускулите си. Дори не отклони поглед от мен.