Остров Тамбукту
- Автор: Марчевский Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Остров Тамбукту». Краткое содержание книги:
След това ние се разделихме. Амбо и Канеамеа заминаха напред и скоро изчезнаха в гората, а ние със Зинга тръгнахме по друга пътека. Вървяхме мълчаливо през гъстата гора. Гласовете на ловците не се чуваха — те бяха заминали далеч напред. Наоколо царуваше пълна тишина. Нямаше гибони по дърветата, не се чуваха гласове на птици. Чаках Зинга да заговори първа, но тя мълчеше.
— Няма ли да ми кажеш нещо? — попитах я аз.
— Пази се от Арики — промълви Зинга.
Това предупреждение бях чувал много пъти и от нея, и от баща й, и от Амбо. То не беше ново за мен. Познавах много добре Арики и знаех, че той е способен на всякаква подлост.
— А за Канеамеа няма ли да ми кажеш нещо? — попитах я аз.
— Канеамеа е добра. Тя не е като баща си. Тя ти е обещала да ти покаже белите листа и дошла при тебе нощно време, когато е забранено да се влиза в чужди колиби. Тогава разбрала, че ти не искаш тя да стане твоя сахе. И си казала: „Пакеги не е за мен. Аз ще стана сахе на Амбо.“
— Много добре — казах аз. — А ти ще станеш ли моя сахе?
Тя се усмихна и кимна с глава.
— Кога ще бъде големият празник? — попитах аз.
— След една луна — отговори Зинга. — Тогава нашето племе ще те осинови. Но сега ти трябва да убиеш повече кро-кро, да станеш долахо.
Тя беше права. Големият лов щеше да свърши още тази вечер, а аз не бях убил нито едно кро-кро.
Изведнъж Зинга ме улови за ръката и се спря.
— Виж — пошепна тя, като ми посочи едно говедо, което беше нагазило с предните си крака в реката и с дигната глава тревожно душеше въздуха. То приличаше на нашите говеда, с тъмносив косъм, с остри, извити напред рога, но с по-голям корем, който му придаваше по-тромав вид.
Аз се прицелих и гръмнах. Бедното животно! То трепна от неочаквания гърмеж, изправи се на задните си крака и с един скок се намери на брега, но предните му крака се подкосиха и то падна на земята. Когато го приближихме, добичето беше мъртво, но очите му бяха отворени — сякаш ме гледаше като живо и питаше: „Защо ме уби?“
Всеки ловец имаше свой отличителен знак, изрязан на копието и на стрелите му. По тоя знак туземците познаваха чия е стрелата или копието, които са убили животното. Аз нямах стрели и затова изрязах на една пръчка своя отличителен знак — две кръстосани чертички като знака за умножение X, — забих пръчката до главата на добичето и бързо се отдалечих.
Ние отново тръгнахме край брега, където гората беше най-гъста. Тук търсеха спасение дивите говеда, които бяха успели да се изплъзнат от копията и стрелите на ловците. След малко чухме шумолене, храстите се раздвижиха и на пътеката излезе един див бик. Щом ни видя, той се спря, дигна глава и ни загледа свирепо, след това запръхтя, наведе глава и тръгна към нас. Прицелих се и гръмнах. Бикът подскочи, изрева и се спусна към нас. Зинга изписка и се хвърли в реката. Аз едва успях да се притуля зад близкото дърво, и бикът префуча край мене, без да ме засегне с рогата си. След това се спря и се обърна. Беше само на десетина крачки от мене и аз виждах как ноздрите му трепереха и очите му горяха. Щом ме забеляза, той отново наведе глава, готов да хукне към мене. Прицелих се в челото му и гръмнах. Както тичаше срещу мене, краката на бика изведнъж се подкосиха и той падна само на три-четири крачки от дървото, зад което бях се притулил. Този път бях го улучил в главата, точно между рогата. Раната беше смъртоносна. Бикът зарита с крака, замята главата си, като пръхтеше силно, след това се отпусна и не помръдна вече.
Тогава разбрах колко опасен е ловът на диви говеда. За да убият едно кро-кро със своите стрели и копия, туземците трябваше да го обградят от няколко страни и да хвърлят копията и стрелите си отблизо. Ако не го убият при първото нападение, говедото освирепява и се впуща срещу нападателите. Щом говедото наближи някого, ловецът ляга на земята и то, уплашено от тази човешка хитрост, прескача ловеца и хуква подир друг ловец. През това време копията и стрелите летят от всички страни и се забиват в тялото му…
След ловците вървяха няколко туземци, които одираха убитите животни, нарязваха ги на големи късове и ги отнасяха в стана на ловците. Те запазваха стрелите и по тях пресмятаха кой колко животни е убил.
Късно през нощта всички ловци се събраха в стана. Боамбо съобщи резултатите от големия лов. Аз бях убил най-много животни — две кро-кро и една дива свиня — и вождът ме обяви за пръв ловец.
Така завърши големият лов.
Двадесет и трета глава. Тайните помисли на Смит. Вълкът козината си мени, но нрава — не. Плантацията на Смит. Черните никога не стават бели