Не е време за дракони

— Не, аз съм с две ръце за всякаква хигиена… ама толкова безкомпромисно… Е, ще пийнем ли за срещата?

Виктор кимна. Разположиха се на носа на корабчето — по-далеч от пристройката, от която се донасяше грохот и ръмжене, сякаш не крехко момиче чистеше помещението, а пияни войници щурмуваха женски манастир и даже вече празнуваха победата.

Виктор понечи да изплакне чашата, но се отказа, когато видя, че от насрещния шлеп някакво джудже с вид на университетски преподавател се изпика право зад борда.

Бирата бе малко топла, но пък силна, гъста и вкусна. Чукнаха се и пиха.

— Може ли все пак да ти викам Николай?

— Става — съгласи се добродушно Еленелдил. — Само недей да ме наричаш Ник… мразя… — той бързо наля още бира. — Хубаво е тук, нали?

— Да, бива — предпазливо потвърди Виктор.

— Отдавна ли си дошъл от Опакото?

— От три дни.

— О! Това трябва да се полее!

Виктор реши, че ако беше казал друг срок — седмица или месец, реакцията на капитана би била същата. Пийнаха пак.

— Ами ти, Коля?

— Три години вече станаха. Почти — Николай разкопча шлифера и Виктор най-сетне съобрази защо го носи. Капитанът бе облечен само в просторни боксерки. — Ех, все не става да се поизпека на слънце. Все в каютата кисна. Искаш ли? — предложи една грубо свита цигара на госта си.

— Не, благодаря.

— Напразно, напразно… — Николай запали и жадно вдъхна дима. Сладникаво замириса на марихуана.

— И как я караш тук, Коля?

— В смисъл?

— Как живееш? Не тъгуваш ли за оттатък?

Капитанът изсумтя:

— Я, па ти! Ако искаш да знаеш, аз всичко това наоколо знаеш ли откога го мечтая, а? Онази… Опака страна, знаеш ли, че ми беше като рибешка кост в гърлото! Вярваш ли, не ли, ама за този свят бях готов да умра!

— Сериозно?

— Тъй де! Какво съм забравил оттатък! Изпотрябвало ми е! Бачках програмист, само си развалях зъркелите пред монитора. Само от едно ми почиваше душата — фентъзи да почета или с аверите да се забием в гората за ролева игра… И знаеш ли — ама хич не съм се съмнявал, че има, има такъв свят! Истински! С елфи, с джуджета, с магия!

— Значи, имал си късмет…

Николай доля чашите:

— Иска ли питане! Ти какво, да не искаш да кажеш, че не си мечтаел да се озовеш тук?

— Не. И фентъзи съм чел рядко, само ако нямаше какво друго. Не вярвах в елфи, ще прощаваш.

— Странно — поклати глава капитанът. — Обикновено тук попадат тези, които Опакото не ги кльопа. Знаеш ли, ти си искал да дойдеш тук. Само че не си го осъзнавал, не си разбирал къде ти е щастието!

Виктор сви рамене. От рубката се появи Тиел, неодобрително ги изгледа и плисна зад борда кофата — водата бе почти черна.

— Не, аз наистина съм с късмет — продължи Николай. — И много се радвам, че така стана. Ние тогава с моя приятел Стьопка намерихме качествена трева… — намигна на Виктор, сякаш му предлагаше да се опомни, да размисли и да се присъедини към марихуанното тайнство. — Та свихме си по едно джойнтче… помня, че Стьопа пееше от онези езо… екзотерични песнички, пфу все ги бъркам тези умни думички без разгрявка… А после още по едно изпушихме, мен ме отнесе, помня, че приказвах на Стьопа колко ми се ще да попадна в един такъв по-добър свят, в Истински свят! После си тръгнах… по пътя едва се откопчих от ченгетата… проснах се под една ограда, нали разбираш, като се напушиш отгоре, какво ли не ти се случва — зяпаш например някакъв стълб, хилиш му се и ти е гот, все едно ти е най добрият приятел този стълб глупав… Изгубих се. Вървях, вървях и пристигнах в някакво село. Охо, викам си, понесе ме хептен, множко ми е дошла тревицата… Ами помисли сам — в центъра на Москва — и някакво си село! На всичко отгоре налетях на джудже…