Небе и земя

— Няма спор. — Спряха край горичката, където сенките бяха неясни и между черните клони се процеждаше лунна светлина. — Това ли е всичко?

— Съществува връзка. Емоционална, неподвластна на интелекта и логиката и дори на магически заклинания.

— Любов. — Мак замълча за миг. — Защо не изречеш думата?

— Никога не си ме виждал такава — задъхано заговори тя. — Всичко, преживяно преди, е детска игра в сравнение със случилото се тази нощ.

— Беше великолепна. — Рипли отвори широко очи. Щеше да бъде забавно да я изненадва с подобни твърдения през следващите петдесет-шестдесет години. — Нима мислеше, че видяното ще промени чувствата ми към теб?

— Не. Не знам, Мак. Едва устоях на изкушението. Може би съм се втурнала навън с намерението да пожертвам себе си. Не казвай, че това са глупости. Сама го проумях.

— Тогава ще се въздържа.

— Добре. Но колкото повече се отдалечавах от къщата и от всички вас, толкова повече исках кръв. За миг — дори повече от миг — бях готова да грабна това, което ми се предлага. Силата беше невероятна — огромна, изкушаваща, зашеметяваща.

— Но ти не я прие.

— Не.

— Защо?

— Повече държах на себе си. И на теб. Освен това… ще прозвучи налудничаво.

— Все пак кажи го.

— Исках справедливост.

Мак сложи ръце на раменете й и докосна веждите й с устни. След това вдигна превързаната й ръка и я целуна.

— Изглеждаше великолепно, както вече споменах. И аз не бих могъл да се изразя по-точно. От теб струеше светлина и нищо не можеше да я засенчи. А сега… отново си просто моето момиче.