Пилето
- Автор: Уортън Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пилето». Краткое содержание книги:
Денем наблюдавам канарчетата и виждам, че се готвят да отлетят. Често се събират на ята и хвърчат напосоки. Ядат повече и летят по-надалеч от двора. Понякога в двора не можеш да видиш нито едно в течение на два-три часа.
Майка ми пак започва да се оплаква от курешките и от шума. Шум тя нарича тяхната песен. Баща ми пък се бои, че през зимата ще измръзнат. А повечето от тях изобщо не са оживели в клетка.
Той отваря вратата на клетката и внася вътре хранилките. Канарчетата започват да влизат, за да ядат, а после и да спят. Няколко от тях, между които и Алфонсо, продължават да спят на дървото, но повечето се прибират в клетката. Зная, ще дойде време баща ми да захлопне вратата и да ги затвори вътре.
Насън разговарям с канарчетата. Обяснявам им, че е време да си заминат. Казвам им, че ако влязат да спят в клетката, ще ги затворят в нея, а след туй ще ги сложат в кафези. Отначало те не ме разбират, а после пък не ми вярват. Тогава взема думата Алфонсо; потвърждава, че това, което казвам, е истина и обяснява, че аз никога не съм ги лъгал. Да, време е да заминават. Алфонсо казва, че знае как ще стане това, че полетът е много дълъг и някои може да умрат, но той заминава, заминава и Пилето, тръгват утре на раз съмване. Слушам го и ми става тъжно. Канарчетата са възбудени.
Призори всички сме готови; излитаме едновременно. Алфонсо е начело на ятото. Отправяме се на юг — над газовия резервоар, над Ландсдаун, надолу към Честър и аз съм все с тях. Чудя се какво ще стане с мен. Дали някога ще се събудя в собственото си легло?
После, не зная как, се оказвам сам. Рея се някъде в небето и ги виждам да се отдалечават. Не мога да ги догоня; те ме изоставят. Виждам се като птица да летя заедно с тях, зад Алфонсо и Пилето. Зная, че винаги ще бъда с тях, където и да отидат. Наблюдавам ги от небето, докато те, ние, се превръщаме във все по-малки и по-малки точици и остава само едно небе. Усещам, че натежавам, и падам, летя към земята, само че малко по-бавно, отколкото когато падах от газовия резервоар. Докато падам, размахвам ръце и успявам да се върна в съня под празното небе отгоре.
На сутринта канарчетата ги няма. Баща ми е ядосан. Аз се чувствувам безкрайно самотен. Чакаме ги цял ден да се върнат. Събота е, нямам училище и само гледам небето и се моля да не се появи нищо в него.
На другия ден излитам и разтурям птичарника. Складирам дървения материал зад гаража. Работя бързо, за да не ме усетят какво правя. Много по-лесно е да разтуряш, отколкото да изграждаш. До вечерта от птичарника няма и следа.
Тази нощ не сънували.
Дните се нижат едва-едва. Чувствувам се ужасно самотен. Разтревожен съм — как да кажа на баща ми, че не искам да ходя в колеж. Тревожи ме и това, че ще ме приберат в казармата. Но не мога да променя нищо; всичко е предрешено.
През септември получавам писмо от армията, с което ме уведомяват, че съм определен да уча инженерство по СПО — специалната програма за обучение. Курсът ще бъде в университета „Флорида“ в Гейнсвил. Оказва се, че през февруари съм издържал в училище изпита за СПО, но напълно съм забравил това.
Наглед това е идеалното разрешение. Не мога да се измъквам от всяко нещо, а пък и инженерството не изглежда толкова лошо. Обясняват ми, че ще ни обучат като инженери, за да помогнем след войната в преизграждането на Европа и Япония. Родителите Ми са доволни, мислят си, че ще стана офицер, и това им прави силно впечатление.
Влизам в казармата в края на септември. Изпращат ме във „Флорида“ за един семестър, след което разпущат курса. Изпращат ме във Форт Бенинг за основна бойна подготовка, а после — в южната част на Тихия океан като пехотно подкрепление.
Често си мисля за канарчетата, за Перта, за дечицата, но не ги сънувам.