Империя в черно и златно
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Империя в черно и златно». Краткое содержание книги:
— Не си имал право да решаваш!
— Нямаше кой друг да вземе решение! — Идеше му да сграбчи Тисамон за предницата на подплатения жакет и да го разтърси силно, но се спря навреме. Би било голяма грешка.
— Тя е полуродна — промълви Тисамон. Звучеше потресен. — Мелез. Срам за расата и семейството ми. — Думите се откъсваха бавно и мъчително. — Моя дъщеря?
— Да, твоя дъщеря. И сега трябва да решиш как да постъпиш — както би постъпил на времето или да провериш дали евентуално не си в състояние да разшириш мирогледа си достатъчно, за да приемеш факта на съществуването й. Но нека те предупредя, че ако предпочетеш първото, изобщо няма да ти е лесно, проклет да си, а освен това ще трябва да се разправяш с мен, а най-вероятно и с Тото. — Видя суровото изражение, което прекоси лицето на другия мъж и го разчете както намери за добре. — О, наясно съм, че няма да те изпотим особено, но не си мисли, че…
— Теб… не бих наранил. — Тисамон изглеждаше и звучеше така, сякаш е остарял със сто години, пребледнял и раним, какъвто Стенуолд не го беше виждал никога преди. Нито него, нито друг богомолкороден.
— И?
— Няма да я нараня. — Нещо растеше в Тисамон, растеше със заплашителни темпове. И не беше единствено шокът от новината, че има дъщеря, осъзна Стенуолд. Атриса. Убиваше го мисълта, че Атриса е мъртва, че е умряла далеч от него, че е умряла, докато той я е проклинал като предателка. Това беше неочаквано заключение, до което Стенуолд е трябвало да стигне отдавна — заключението, че Тисамон е останал в Хелерон, за да не види никога повече Атриса, за да не се превърне срещата им в край на живота й. Като за богомолкороден това май се равняваше на любов. Стенуолд отстъпи назад, уплашен, че този път наистина е прекрачил границата.
— Трябва да помисля — каза Тисамон и се обърна, за да скрие лицето си.
— Съжалявам. Аз трябваше да… трябваше да ти кажа преди. Отдавна.
— Прав беше за всичко — отвърна Тисамон. — Нямаше да разбера тогава, може да не го приема и сега, не знам. Ще… ще дойда при вас призори. Имам нужда от време, за да… Искам да остана сам.
Отдалечи се бавно по посока на хълмовете. Стенуолд гледа след него, докато мракът и вълнистият релеф не го скриха от погледа му.
Когато се върна в лагера, не забеляза изражението на Тиниса. Беше твърде погълнат от собствените си чувства.
Следващият ден не беше от приятните. Стенуолд седеше сгърбен над контролните уреди на куцото возило, потънал в прашно мълчание, от което никой и нищо не беше в състояние да го извади. Мълчаливата враждебност между Тото и Ахеос сякаш нарастваше във вакуума на общите им усилия да не се поглеждат. Отначало Стенуолд помисли, че е заради смесения произход на Тото. Но когато младежът слезе, за да натегне поредния разхлабил се чарк и с това предизвика нова вълна от презрение у молецородния, Стенуолд разбра, че проблемът не е в произхода, а в занятието на Тото. В това, че е занаятчия. Налице беше сблъсък на мирогледи.
Към Тиниса обаче Ахеос се отнасяше с предпазливо уважение, особено след като се беше изрепчила на Тисамон. Тиниса от своя страна явно имаше проблем със самия него, със Стенуолд, защото през целия ден не му беше казала и една дума, а погледнеше ли той към нея, срещаше единствено сърдита физиономия. Сигурно му беше ядосана, защото още не й беше дал обяснение за реакцията на Тисамон, но той просто нямаше куража да й признае истината. Колкото до Тисамон, той така и не се беше появил след снощния сблъсък. А преди да е говорил с него, преди самият Тисамон да е изяснил чувствата си, Стенуолд не би могъл да разкрие истината на Тиниса. Което го вкарваше в поредното предателство. Носеше по-голяма отговорност пред нея, отколкото пред богомолкоида, но просто не беше в състояние да се отърси от оковите на приятелство, родено и закалено преди две десетилетия.
Цялата тъжна история се беше развила от лошо към по-лошо и сега Стенуолд можеше да изгуби всичко заради нея. Върна се мислено назад към онзи съдбоносен миг до смъртния одър на Атриса и се запита какво по-различно е могъл да направи, за да си спести мъките сега.
Представи си как отива при Тисамон с бебето и с истината… или по-късно, с дете на пет-шест годинки. Представи си яростта му. Изминалите седемнайсет години бяха притъпили в някаква степен острието на гнева му, времето беше полепнало по него като корал, запазвайки формата, но обирайки ръбовете. Въпреки това равновесието между самоконтрола и избухливия нрав на Тисамон винаги се беше крепяло на върха на карфица. Не, ако Стенуолд му беше казал истината преди десет години, Тисамон със сигурност би убил и него, и детето.