Смърт във Виена
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриел Алон #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Атанасов
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «Смърт във Виена». Краткое содержание книги:
Лицето му се намираше близо до прозореца, а стъклото не беше закрито. Когато бе буден, той можеше да наблюдава безкрайното черно поле и притихналите тъмни села. Можеше също така да чете пътните табели. Не че се нуждаеше от тях, за да разбере къде се намира. Веднъж, в един друг живот, бе властвал над нощта в тази земя. Помнеше този път: Дахнов, Зуков, Нарол… Знаеше името на следващото село още преди то да профучи край прозореца — Белзец…
Затвори очи. Защо сега, след толкова много години? След войната никой не бе проявил особен интерес към един обикновен офицер от СД, служил в Украйна — никой освен руснаците, разбира се, — но докато името му изплува на повърхността във връзка с Окончателното решение, генерал Гелен беше уредил бягството и заличаването му. Предишният му живот завинаги бе останал зад гърба му. Беше му простено от Бог, от Църквата и дори от неприятелите му, които жадно се бяха възползвали от услугите му, когато и те се бяха почувствали застрашени от ционизма и болшевизма. Правителствата скоро загубиха интерес да преследват така наречените военнопрестъпници, а аматьори като Визентал68 съсредоточиха усилията си върху едрите риби Айхман и Менгеле, помагайки неволно на по-дребните риби — като него — да намерят убежище в по-спокойни води. Беше се появила само една заплаха. В средата на седемдесетте години един американски журналист, евреин естествено, бе пристигнал във Виена и бе задавал твърде много въпроси. По пътя, водещ на юг от Залцбург, беше паднал в една пропаст и заплахата бе елиминирана. Тогава бе действал без никакво колебание. Може би трябваше да хвърли и Макс Клайн в някоя пропаст още при първите признаци за проблеми. Беше го забелязал онзи ден в кафе „Централ“, както и през следващите дни. Инстинктът му бе подсказал, че Клайн е проблем. Беше се поколебал. След това Клайн беше разказал историята си на евреина Лавон и стана твърде късно.
Радек отново мина през завесата. Намираше се в Берлин, седеше в кабинета на шефа на Гестапо — групенфюрер Хайнрих Мюлер. Мюлер изчовърка парченце от обяда си измежду зъбите и размаха писмото, което току-що бе получил от Лутер в Министерството на външните работи. Беше 1942 година.
— Изглежда, слуховете за нашата дейност на Изток са започнали да стигат до ушите на враговете ни. Освен това имаме проблем с един от лагерите в района на Вартегау. Постъпили са оплаквания за някакво замърсяване.
— Ако мога да задам неизбежния въпрос, хер групенфюрер, каква разлика има, ако слуховете стигнат до Запада? Кой би повярвал, че такова нещо наистина е възможно?
— Слуховете са едно, Ерих. Доказателствата са съвсем друго.
— Кой ще открие доказателства? Няколко малоумни полски селяци? Украинският гробокопач с дръпнати очи?
— Може би Ивановците.
— Руснаците? Как биха могли изобщо да…
Мюлер вдигна заповеднически ръка. Край на дискусията. И тогава той разбра. Руската авантюра на фюрера не се развиваше по план. Победата на Източния фронт вече не бе сигурна.
Мюлер се приведе напред.
— Изпращам те в ада, Ерих. Ще натикам арийското ти лице толкова дълбоко в лайната, че никога повече няма да видиш дневна светлина.
— Как мога да ви се отблагодаря, хер групенфюрер?
— Почисти мръсотията. Цялата. Навсякъде. Твое задължение е да направиш така, че всичко да остане само слух. И когато операцията приключи, искам да останеш жив само ти.
Радек се събуди. Лицето на Мюлер се разми в полската нощ. Странно, нали? Неговият реален принос за Окончателното решение не беше да убива, а да скрие и запази тайната, и все пак сега беше загазил, цели шестдесет години по-късно, заради глупавата игра, която бе играл пиян една неделя в Аушвиц. „Акция 1005“? Да, тя беше неговото представление, но нито един оцелял евреин не би могъл да свидетелства за присъствието му край ямата на смъртта, защото нямаше оцелели. Беше провел стегната операция. Айхман и Химлер трябваше да бъдат посъветвани да сторят същото. Те бяха сглупили да позволят толкова много свидетели да останат живи.
68
Оцелял от нацистките лагери на смъртта, Симон Визентал посвещава живота си на преследване на нацистки военнопрестъпници, останали ненаказани след войната. Лично е издирил 1100 от тях. — Б.пр.