Мистър Мерцедес
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Bill Hodges Trilogy #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 978-954-409-347-1
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Мистър Мерцедес». Краткое содержание книги:
— Сигурна ли си, че не искаш да дойда довечера?
— Да. Утре обаче искам да си с мен. Няма да се справя сама.
— Ще те взема в девет и петнайсет. Освен ако не искаш да прекараш втора нощ в моята бърлога.
— Изкушавам се, но не мога. Тази вечер е отредена за семейни веселби. Преди да тръгнеш, искам да ти дам нещо. Много е важно. — Джейни рови в чантата си и изважда бележник и писалка. Пише нещо, къса листа и му го подава. Ходжис вижда два реда числа.
— Първото — обяснява Джейни — е кодът на портата към къщата в Шугър Хайтс. Второто е кодът за изключване на охранителната аларма. Докато работите с Джером по компютъра на Оли в четвъртък сутрин, аз ще изпращам леля Шарлот, чичо Хенри и Холи на летището. Ако онзи тип е вкарал нещо в компютъра на Оли, както предполагаш, и програмата още е там… няма да го понеса. — Тя го гледа умоляващо. — Разбираш ли ме? Кажи, че ме разбираш.
— Да. — Ходжис коленичи до нея, сякаш ще ѝ направи официално предложение за брак като героите в любовните романи, които бившата му жена обича да чете. Чувства се нелепо, но само донякъде. — Джейни… — подхваща.
Тя го поглежда и се опитва да се усмихне, но опитът не е много успешен.
— Съжалявам — продължава той. — За всичко. Много, много съжалявам. — Мисли не само за нея и за покойната ѝ сестра, която имаше психически проблеми, заради което околните я приемаха трудно. Мисли и за загиналите пред Общинския център, особено за майката и за бебенцето.
Когато го повишиха в детектив, му назначиха за наставник Франк Следж. Струваше му се престарял, но беше с петнайсет години по-млад, отколкото Ходжис е сега.
— Да не съм те чул да ги наричаш жертви — поучаваше го Следж. — Така постъпват безчувствените и уморените от дълга служба ченгета. Помни имената им. Наричай ги по име.
„Крей — мисли си той. — Казваха се Крей. Джанис и Патриша.“
Джейни го прегръща. Докато му говори, дъхът ѝ гъделичка ухото му, от което той настръхва и почти получава ерекция.
— Когато приключа тук — шепне тя, — ще се върна в Калифорния. Не мога да остана в този град. Ценя те много, Бил, но ако остана, вероятно ще се влюбя в теб, а не мога да си го позволя. Искам да започна на чисто.
— Знам. — Ходжис се отдръпва и я хваща за раменете, за да погледа лицето ѝ — толкова е красиво. Днес обаче възрастта ѝ си личи. — Знам и те разбирам.
Джейни отново бръква в чантата си, този път за кърпичките. Избърсва сълзите си и подхвърля:
— Днес си направил поредното завоевание.
— Моля? — озадачава се той, после се сеща. — А, за Холи говориш.
— Смята, че си невероятен мъж. Така ми каза.
— Напомня ми за Оливия. Като говоря с нея, все едно получавам втори шанс.
— Да поправиш грешката си ли?
— Да.
Тя бърчи нос и усмихнато повтаря:
— Да.
14.
Същия ден следобед Брейди отива на пазар. Взема хондата на Дебора Ан Хартсфийлд, защото е комби, но една от покупките му едва се побира отзад. Мисли на връщане да се отбие в пощенския клон, за да провери дали е дошла отровата за порове „Пор-мор“, която поръча в интернет под псевдонима Ралф Джоунс, обаче всичко сякаш се е случило преди сто години и всъщност какъв е смисълът? Този епизод от живота му приключи. Скоро ще приключи и последният. Какво облекчение!
Обляга най-обемистата покупка на стената на гаража. После влиза вкъщи, отбива се в кухнята, за да подуши въздуха (не се долавя миризмата на гниеща плът… поне засега), и слиза в командния център. Произнася магическата дума, с която включва арсенала от компютри, но го прави по навик. Няма желание да влезе в „Синия чадър на Деби“, защото няма какво повече да каже на гадното шишкаво ченге. Този епизод от живота му също приключи. Поглежда часовника си, вижда, че е три и половина и изчислява, че на дебелия ДВО му остава да живее приблизително двайсет часа.
„Ако наистина я чукаш, детектив Ходжис — казва си, гледай да топнеш морковчето си сега, докато все още го имаш.“
Той отключва катинара, влиза в килера и усеща миризмата на самоделен пластичен експлозив, примесен с лек мирис на моторно масло. От кутиите, пълни с взривно вещество, избира онази от обувките „Мефистофел“, с които е в момента — подарък от майка му за миналата Коледа. От другия рафт сваля кутията с мобилните телефони. Изважда един, занася го заедно с експлозива на работната маса в средата на помещението и се залавя за работа. Слага телефона в кутията и го свързва с най-обикновен детонатор, захранван от батерии АА. Включва апарата, за да се увери, че работи, и отново го изключва. Шансът някой да набере погрешка този нерегистриран номер и да хвърли във въздуха командния му център е нищожен, но защо да рискува? Шансът майка му да изяде месото с отровата също бе нищожен, обаче…