Домът на Хадес

— Е, наистина съжалявам, че не катастрофирах на някой от другите острови. Но, хей, наоколо няма такива!

Тя изръмжа и продължи да ходи по брега. Лио усети аромат на канела — дали не бе парфюмът й? Не че го интересуваше. Косата й наистина подскачаше някак хипнотично, но това също не го вълнуваше.

Огледа морето. Както и по време на падането, не забеляза наблизо нито земя, нито други кораби. Когато погледна навътре към острова, видя обрасли с треви хълмове, осеяни с дървета. Имаше и пътека, минаваща покрай кедрова гора. Лио се запита накъде ли води — вероятно към тайното леговище на девойката, която сигурно изпичаше попадналите на острова й герои, за да ги изяде на своята маса за пикник.

Тази мисъл го погълна до степен, че той не забеляза момичето, докато не се блъсна в нея.

— Ааа! — Тя се обърна и се хвана за ръцете му, за да не падне. Нейните бяха силни, все едно работи с тях, за да се изхранва. Всички дъщери на Хефест в лагера имаха такива ръце, но тя определено не приличаше на нито една от тях.

Изгледа го сърдито. Тъмните й бадемови очи бяха на сантиметри от неговите. Ароматът на канела му напомни за апартамента на неговата баба.

Не се бе сещал за това място от години.

Момичето го избута.

— Хубаво, тук е добро място. Сега кажи, че искаш да напуснеш.

— Какво? — Лио още бе замаян от катастрофата и не бе сигурен, че е чул правилно.

— Искаш ли да напуснеш? — попита тя. — Със сигурност има къде да идеш!

— Ъъъ… ами да. Приятелите ми са в беда. Трябва да се върна на кораба си и…

— Хубаво! — излая тя. — Просто кажи „Искам да напусна Огигия“.

— Ами добре. — Лио не бе сигурен, но май долови някаква болка в гласа й. Това, разбира се, бе глупаво. Пък и него не го интересуваха чувствата на това момиче. — Искам да напусна… там, каквото каза.

— О-ги-ги-я — произнесе бавно момичето, все едно Лио е на пет годинки.

— Искам да напусна Огигия — повтори той.

Тя въздъхна облекчено.

— Добре. След малко ще се появи вълшебен сал. Той ще те отведе накъдето поискаш.

— Коя си ти?

Тя изглеждаше, сякаш се кани да отговори, но размисли.

— Няма значение. Скоро ще се махнеш. И без това става дума за някаква грешка.

Това бе грубо, помисли си Лио. Дълго време се бе смятал за грешка — като герой, като участник в подвига и по принцип. Нямаше нужда някакви луди богини да потвърждават това му впечатление.

Спомни си една гръцка легенда за момиче, което живее на остров. Може би някой от приятелите му я бе разказал? Нямаше значение. Важното бе да го остави да си тръгне.

— Всеки момент… — Момичето остана загледано във водата. Но не се появи нищо.

— Може би салът е попаднал в задръстване — предположи Лио.

— Това не се случва наистина — погледна тя към небето. — Просто не може да се случва!