Лунните градини

Тайсхрен се намеси.

— Адюнкта, магьосницата се е поболяла след сблъсъка си с Хрътката на Сянката — той се обърна с усмивка към Дужек, — което събитие, сигурен съм, ви е било описано от Върховния юмрук.

„Не достатъчно добре“ — помисли със съжаление Лорн, но остави Тайсхрен да си представи най-лошото.

— Интересува ме преценката на един магьосник за това събитие — каза тя.

— Което ще получите скоро.

Дужек се поклони.

— Ще се поинтересувам за здравето на Татърсейл, адюнкта. Е, ако ме извините, чакат ме задължения. — Обърна се към Тайсхрен и кимна отсечено.

Тайсхрен изгледа напускащия стаята еднорък мъж и изчака, докато вратите се затворят.

— Адюнкта, положението тук е…

— Абсурдно — довърши разгорещено Лорн. — По дяволите, Тайсхрен, къде ви е умът? Захванали сте се с най-опитния кучи син, с когото има привилегията да разполага имперската военщина, и той жив ще ви изяде. — Обърна се към масата и напълни бокала си. — И го заслужавате.

— Адюнкта…

Тя го погледна в очите.

— Не. Чуйте ме, Тайсхрен. Говоря ви пряко от името на императрицата. Тя с голяма неохота одобри вие да ръководите атаката срещу Лунния къс — но ако знаеше, че толкова много ви липсва финес, изобщо нямаше да го позволи. Нима смятате всички останали за глупаци?

— Дужек е най-обикновен човек — каза Тайсхрен.

Лорн отпи дълго от виното, остави бокала и потърка челото си.

— Дужек не е врагът ни — каза тя уморено. — Дужек никога не е бил врагът.

Тайсхрен пристъпи към нея.

— Той беше човекът на императора, адюнкта.

— Оспорването на верността на този човек към империята е оскърбително и тъкмо това оскърбление може да го обърна срещу нас. Дужек не е най-обикновен човек. В момента той е десет хиляди души, а след година ще бъде двайсет и пет хиляди. Не отстъпва, когато го притискате, нали? Не, защото не може. Той има зад себе си десет хиляди войници — и повярвайте ми, когато те се разгневят достатъчно, за да отвърнат на натиска ви, няма да можете да им удържите. Колкото до Дужек, него просто ще го понесе приливът.

— Значи е изменник.

— Не е. Той е човек, който се грижи за тези, за които и към които е отговорен. Той е най-добрият на империята. Ако бъде принуден да се обърне срещу нас, значи ние сме изменниците. Ясно ли се изразявам?

Лицето на Върховния маг се беше набръчкало угрижено.

— Да, адюнкта — промълви той. — Разбрах ви. — Вдигна глава. — Тази задача, която ми възложи императрицата… бремето е голямо, адюнкта. Няма да ми стигне силата. Би било добре, ако ме освободите.

Лорн се замисли сериозно. Маговете по природа никога не внушаваха вярност. Страх — да, както и респект, породен от страха, но единственото, което маговете трудно можеха да разберат и да се оправят с него, беше верността. И все пак имаше един маг, преди много време, който беше внушавал вярност — и това беше императорът.

— Върховен маг, всички сме съгласни по един въпрос. Старата гвардия трябва да изчезне. Всички, които са били редом с императора и които все още са се вкопчили в спомените си за него, ще действат срещу нас, съзнателно или несъзнателно. Дужек е изключение и като него има само шепа хора. Тях ние не бива да губим. Колкото до другите — те трябва да умрат. Рискът е в това да не ги предупредим неволно. Ако сме прекалено открити в това, може да се стигне до метеж, който да разруши империята.