Глутница ангели

— Можеш ли да седнеш?

Уместен въпрос. Опитах и успях чак на втория опит. Съвсем бях взел-дал.

— Мале! — завайках се.

— Моля?

— Чувствам се така, сякаш ме е бутнал… — Този път се усетих навреме: човек не може два пъти по един и същ начин да дърпа дявола за опашката. — Не се чувствам особено добре. Колко е часът? Колко съм лежал в безсъзнание?

— Три и нещо след полунощ. Беше в безсъзнание близо четири часа.

— Не думай!

— Помниш ли какво стана?

— Помня, че седяхме в ресторанта и обсъждахме какво да правим, когато ме прониза болка. В главата ми сякаш избухна пръчка динамит. Болеше ме още докато пътувахме във влака…

— Не си ни казал.

— Болеше ме, но после ми мина. Шобан, дето е уцелена на три места, си мълчеше, та си рекох, че не си струва да споменавам някакво си главоболие. Реших, че е от сблъсъка в колата. Че ме е пристегнал коланът, но явно работата е по-сериозна.

— Хм — каза Ума. — Сега как се чувстваш?

Втори уместен въпрос. Понадигнах се и се протегнах, като разкърших бавно врат.

— Главата май вече не ме боли — похвалих се. — Виж, вратът ми е схванат. И ми се пикае ужасно.

Ума ми показа къде е тоалетната. И тя като цялото жилище беше тясна като кутийка, затова пък светеше от чистота — все едно си в болница. По полиците се виждаха малки амулети и дрънкулки, над пръчката за кърпата се мъдреше още една гравюра с оня хубостник със слонските уши. Свърших си работата и се поизмих, като се постарах да махна, доколкото е възможно, соса от косата си, без да се къпя.

Ума ми бе наляла чаша чай и ми бе извадила бисквити.

— Знам, че предпочиташ бира, но при тези обстоятелства…

— Благодаря — рекох й.

Щях да се посъвзема и от чая. Отхапах и от бисквитите, въпреки че не бях гладен. (Шоколадовите бисквити са като връх Еверест: ядеш ги просто защото са ти ги поднесли.)

— А помниш ли нещо от времето, когато си спал? — попита Ума. — Някакви сънища?

Понечих да кажа „не“, че не съм видял нищо друго, освен непрогледен мрак, после обаче ми просветна: пред мен изникна видение точно както сънищата изникват в съзнанието ни, когато сме будни.

— Аз такова… май имаше нещо, свързано с Баба Дюти, но го помня смътно.

— Какво по-конкретно, сещаш ли се?

Ума явно проявяваше изключителен интерес. Затворих очи и се опитах да уловя образа.

— Да, като че ли го виждам. Облечен е, както в храма водун — уфо — в онази странна роба, на главата е със смешната шапка, но… — Споменът отново ми се изплъзна. — Не, не се сещам нищо повече.

— Опитай! — настоя Ума.

Отново стиснах очи и за миг изпитах болката, заради която бях изпаднал в несвяст. Долепих длан до челото си и усетих как Ума идва при мен и ме прегръща през раменете, но не отворих очи. Заедно с ослепителната светлина, съпътствала болката, видях повторно Баба Дюти. Огромното му абаносово лице надвисна над мисловния ми взор — видях как той размърдва устни и ми шепне нещо. После изчезна, на негово място се появиха мъжете в черно, вселили се в сънищата ми, и мракът се върна. Пак се олюлях и ако имаше сос, щях да цопна в него, добре че Ума беше до мен и ме хвана овреме. Дойдох на себе си точно толкова бързо, колкото и бях получил световъртежа, и отворих очи.