Черният квадрат

— Ира… — повиках я шепнешком и тя с готовност скочи от табуретката. Направих й знак да дойде в стаята ми. — Искам да те помоля за една услуга…

— Ох, Шурик, с най-голямо удоволствие!

— Шшт… Виж този телефонен номер и го запомни.

Тя задвижи устни, присвивайки котешките си очи.

— Запомних го.

— Иди да се обадиш от автомата на ъгъла на „Сивцев Вражек“. Първо се огледай, никой не бива да чуе разговора. Ще търсиш Дейвид. Кажи му, че се обаждаш по моя молба и че днес трябва да се срещнем с него. Разбра ли? Днес!

Ирка поведе Ричард за каишката и тръгна към външната врата, като облече пътьом старото си излиняло палто.

След петнайсетина минути се върна — телефонът на Дейвид не отговарял. На въпроса ми дали е забелязала по нашата улица някакви подозрителни лица, тя неочаквано отговори:

— Да. Двама души. Стояха в двора на черквата.

— И защо реши, че са подозрителни?

— Ричард взе да ръмжи срещу тях. Той познава всички хора наоколо.

— А видя ли кола?

— Не. Ако искаш, да ида пак?

— По-късно… Какво да правя?

— Да не е отишъл на кино с момичето си?

— Кой?

— Твоят Дейвид.

— Откъде знаеш, че си има момиче?

— Предполагам… — Ирка бе влязла в ролята на детектив. — А как ти е ръката, Шурик?

— Ръката?! А-а, ръката… Добре. Боли ме, разбира се, но няма значение — отговорих машинално, мислейки си за друго. Мъчех се да си припомня какво си говореха с Альона на английски. Май си казаха „до утре“? Не, какво ти „до утре“, утре заранта той заминава… Каза й „ще те видя по-късно“ и после още нещо си приказваха. Не помня. Не, не мога да си спомня. След това Альона каза вече на руски: „Ще те откарам на аерогарата.“ А Дейвид: „Аз ще карам, а ти ще върнеш колата.“