Хладнокръвна ярост [bg]

По средата на пътя излезе полицай и ми махна да спра. Полицаят се оказа млада жена с руса опашка. С фигура, която правеше бежовата униформа по-стилна, отколкото заслужаваше.

Подадох глава навън.

— Съжалявам, сър, пътят е затворен.

— Аз съм доктор. Дъщерята на госпожа Рамп е моя пациентка. Извикаха ме да дойда.

Попита ме как се казвам, дадох й документите си. След като ги разгледа, тя се обърна към мен:

— Един момент. През това време можете да изгасите двигателя, сър.

Отдръпвайки се встрани, тя заговори в уоки-токито, след което се върна и кимна.

— Добре, сър, можете да оставите колата си тук и ключовете на контакта, ако, разбира се, нямате нищо против да я дръпна оттук, в случай че се наложи.

— Нямам нищо против.

— Всички са долу — посочи тя към отворената врата. — Внимавайте, много е стръмно.

Алеята беше широка, колкото да мине кола по нея, врязана в склона, обрасъл в мескитов храсталак. Асфалтът осигуряваше известно сцепление с подметките, но въпреки това трябваше да слизам странично надолу.

Продължих така още доста време и най-накрая видях дъното на алеята. Завършваше на равна площадка, от която тръгваше друга алея, водеща към малък дървен кей. Имаше стълбове с улични лампи, хвърлящи бледа светлина. Около един от тях се бяха събрали хора в униформи и гледаха към нещо вляво от кея. Говореха, опитвайки се да надвикат рева на хеликоптерите. Оттук не се чуваше нищо от разговора им.

Продължих да слизам и видях обекта на вниманието им — ролс-ройс с потънала във водата задница и вирнати във въздуха предни колелета. Шофьорската врата бе отворена докрай — висеше на пантите си на централната колонка.

Погледнах към тълпата и забелязах Дон Рамп по риза, застанал до полицейския шеф Чикъринг, втренчил поглед в колата, с едната ръка на главата, а другата — стиснала панталона отстрани, сякаш се мъчеше да се стегне в буквалния смисъл на думата.

Майло на пръв поглед никакъв не се виждаше. Накрая го открих малко по-встрани, извън осветената зона. Бе облечен в едноцветна риза и дънки. С една ръка бе прегърнал Мелиса, чиито рамене бяха наметнати с черно одеяло. Устните му бързо се движеха, но не можех да преценя дали Мелиса го слуша.

Заслизах надолу към тях.

Майло ме видя и се намръщи.

Мелиса погледна към мен, но остана под ръката му. Лицето й бе бяло и неподвижно като маска.

Повиках я по име.

Не отговори.

Поех двете й ръце и леко ги стиснах.

— Всички още са долу — каза тя с безплътен глас.

Майло се обади с тон на опитен преводач: