13-те светини [bg]

Тя се взря в него с невиждащи очи.

— Ако пещерата е истинска и ако светините наистина съществуват, тогава трябва да приемем, че и всичко останало, за което леля ми разказва в дневника си, също се е случило. И Амвросий е съществувал.

Листата прошумоляха, клоните изскърцаха и една фигура се очерта на вратата.

— Амвросий наистина съществува!

Сара се завъртя като вихрушка, вдигна меча, а счупеното му острие проблесна и зеленият пламък по него запращя.

— Аз съм Амвросий.

Рошавият, едноок старец, който пристъпи в пещерата, бе по-нисък от Оуен и бе облечен в парцаливи останки от военна униформа и твърде големи за него маратонки. Носеше на гърба си дрипава торба.

— За мене е удоволствие най-после да се запозная с вас. Предполагам, че вие сте Оуен Уокър, а вие… вие сигурно сте Сара. Сара Милър. Enchanté23. Да — продължи той, като забеляза, че двамата мълчат изумено. — Знам вашите имена. И не само тях… а и много други неща — старецът наведе глава в някакъв нелеп поклон, след което внезапно протегна лявата си ръка към меча.

Той докосна древния предмет с показалеца си. Снопчета изумрудена светлина изникнаха и започнаха да искрят и пукат леко, като се виеха и усукваха около ръката му и криволичеха нагоре към рамото.

— А ти? Знам и твоето име. Ти си все така могъщ и все така силен, нали, Дирнуин? — измърмори старецът. — И все така гладен.

— Гладен ли? — попита Сара.

— Дирнуин винаги е гладен. Последният път, когато стоях на това място — продължи старецът с охота като се движеше из пещерата и възлестите му пръсти докосваха рафтовете, а ръцете му галеха гладките камъни, — подарих на тринадесет момчета и момичета светините на Британия. Тогава си мислех, че най-сетне виждам края.

— Подарили сте светините — започна Оуен, — но това е било…

— Преди доста време, а? Да, така беше. Но ето ме тук, върнах се отново. Като нов съм. И се чувствам по-добре от всякога. По-стар съм отколкото изглеждам, но не съм на толкова години на колкото се чувствам. — Той се обърна с гръб към тях и разбута с ръка вейките и мишините от една гладка вдлъбнатина в голям заоблен камък, преди да седне там. — При вас са две от светините, а останалите единадесет са опасно близо.

Той вдигна поглед и видя, че Сара и Оуен още стоят със зяпнала уста и кротко се засмя.

— „Честити мъжете ти, честити тия твои слуги, които стоят всякога пред тебе, та слушат мъдростта ти“ — изрече монотонно той. — От „Трета книга на царете“24 — добави той. — Настанете се удобно. Толкова много имам да ви разказвам, а толкова малко време ни остава.

— Какво искате? — попита Оуен.

— Искам вашата вяра.