Бунт [bg]

Прегърнаха се, Робърт притисна лицето на Хелина и започна да гали гладките й бузи, а устните му се впиваха в нейните. Усети вече познатата миризма на зехтин. Беше му казала, че е от сапуна, който използва, докаран от Испания. Устните й бяха топли, дъхът й горещ, смесваше се с неговия, докато дишаха един в друг при всяка нова целувка. Пръстите й пропълзяха нагоре по врата му и тя ги зарови в косата му, а неговите се плъзнаха надолу от лицето към раменете й и оттам по гърба й. Продължиха да се плъзгат надолу, достигайки онази извивка, където стегнатото й тяло ставаше неочаквано по-меко и закръглено, а Хелина се отдръпна рязко, поемайки си дъх. Робърт спря за миг, потискайки раздразнението, което заплашваше да надделее над чувството му за приличие. Това беше тя. Точката, откъдето започваше предизвикателството. Бяха там от известно време, ръцете му се плъзгаха обратно до основата на гръбнака й, тя пак отстъпваше, страстта им се разпалваше, ръцете му започваха пак да се плъзгат надолу, може би достигайки малко по-нататък, преди тя да се отдръпне, и цялата надпревара започваше отначало.

След известно време Робърт тъкмо беше намерил мястото, което търсеше, и ръцете му стояха уверено върху него, когато вратата на стаята се отвори. Чуха се гласове и стъпки. Робърт и Хелина се отдръпнаха рязко един от друг. Забелязал през дупката между чувалите нечие движение, Робърт я дръпна назад. Тя погледна покрай него с широко разтворени очи и пламнали бузи. Сърцето му се блъскаше в гърдите и той си помисли, че усеща колко бързо бие и нейното.

— Това ще е достатъчно за хората ви, сър. Вие можете да вземете стаята отгоре. Страхувам се, че сме малко неподготвени. Кралят още не ви очакваше. Веднага ще махнем тези чували.

— Побързай, рицарите ми са уморени.

Робърт се намръщи, чул дрезгавия глас и острия акцент. Изведнъж се досети. Беше старият граф на Пембрук, Уилям де Валънс.

— Разбира се, сър.

Стъпките се отдалечиха и вратата с трясък се затвори. Робърт изчака малко, заслушан в отдалечаващите се гласове, а после се обърна към Хелина:

— Ще излезем поотделно. Аз ще тръгна пръв, за да се уверя, че пътят е чист.

Тъкмо щеше да тръгне, когато Хелина го хвана за ръката.

— Къде ще се срещаме сега, сър Робърт? — прошепна тя.

— Ще намеря някое място. — Робърт се наведе и я целуна, този път нежно, а след това се запромъква през чувалите, следван от Хелина. На вратата той се ослуша, опрял рамо в дървото. След като не чу нищо, отвори я съвсем малко. Стълбите по-нататък бяха празни. Обърна се, усмихна й се, за да я успокои, и излезе навън, като остави вратата открехната за Хелина. Тъкмо тръгна нагоре по стъпалата, като благодареше на Бога за чувалите, зад които се бяха скрили, когато чу стъпките на двама души да слизат надолу. Понечи да се върне обратно, но нямаше време, а и трябваше да даде възможност на Хелина да се измъкне. Ако чуеше гласовете, щеше да се сети, че трябва да слезе надолу, вместо да тръгне нагоре.