![Лицето над водата [The Face of the Waters - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/0/9/7/3/liceto-nad-vodata-the-face-of-the-waters-bg-download.jpg)
Лицето над водата [The Face of the Waters - bg]
- Автор: Силверберг Роберт
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-004-0
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лицето над водата [The Face of the Waters - bg]». Краткое содержание книги:
Малкият кораб на прокудените е преследван и атакуван от всякакви страховити морски обитатели — безжалостни и смъртоносни.
— Така ли смяташ, докторе?
— Беше време, когато и аз като теб бих дал всичко, за да накарам Делагард да обърне кораба обратно. Даг го знае добре. Говорил съм с него за това. Казвах му, че трябва да спрем този безумец. Помниш ли, Даг? Но това беше преди Вълната да ни домъкне чак тук. После обмислих някои неща и вече съм на друго мнение.
— Защо?
— По три причини. Първо, този кораб принадлежи на Делагард и за добро или лошо, нямаме никакво право да му го отнемаме. Дори от морална гледна точка. Сигурно ще се оправдаеш, че става въпрос за живота ни. Но дори да е така, пак не е много умно. Делагард е прекалено хитър. Твърде опасен. И силен. Непрекъснато е нащрек. Много от хората на борда са му верни, дори само защото се боят от него, което едва ли има значение. Те няма да ни помогнат. По-скоро ще са на негова страна. Така че, опитате ли да му скроите шапка, нищо чудно накрая да съжалявате.
Хендърс се намръщи.
— Каза, че имаш три причини. А чухме две.
— Третата — продължи Лолър — е това, за което Оньос говори онзи ден. Дори да завладеете кораба, как смятате да го върнете в Родното море? Хайде помисли малко. Вятърът съвсем отслабна. Запасите от вода и храна привършват. Ако не успеем да уловим някой западен полъх, единствената ни надежда е да продължим към Лицето, където, ако не друго, поне ще попълним запасите си.
— И ти ли мислиш така, Оньос? — попита Хендърс.
— Истината е, че сме ужасно далече от познати води. Напоследък и вятърът изчезна. Та предполагам, не ни остава друго, освен да продължим плаването.
— Това ли е твоето мнение? — повтори Хендърс.
— Всъщност да — отвърна Фелк.
— Да продължим да следваме един безумец, който ни води към място, за което не знаем нищичко? Където може да се изправим срещу всякакви невъобразими опасности?
— На мен тази идея също не ми се нрави. Но както каза докторът, трябва да сме реалисти. Разбира се, ако вятърът внезапно се промени…
— Тъй, тъй, Оньос. Или ако от небето се спуснат ангели и ни поднесат кани студена сладка вода. — В стаята се възцари напрегната тишина. После Хендърс заговори отново: — Е, добре, докторе. И без това така няма да постигнем нищо. Не бих искал да отнемам повече от безценното ти време. Поканихме те на малка приятелска разпивка, а виждам, че си уморен. Лека нощ. Сладки сънища.
— Ще се опиташ ли да го направиш, Дан?
— Не виждам защо това може да те интересува, докторе.
— Както искаш — въздъхна Лолър. — Лека нощ.
— Оньос, ще останеш ли още малко? — подхвърли Хендърс.
— Колкото пожелаеш, Дан — рече Фелк. Говореше като човек, който е готов да бъде убеден.
„Какви глупаци — помисли си Лолър, докато си лягаше. — Играят си на бунтовници“. Нищо нямаше да излезе от това. Фелк и Тарп бяха слабаци, дори Хендърс не би могъл да се справи с Делагард. Нещата щяха да си останат постарому и корабът щеше да продължи към Лицето.
По някое време през нощта Лолър чу откъм палубата викове, силен тропот и шум от бягащи стъпки. Последва гневен вик, приглушен от дъските, и той си даде сметка, че е сбъркал. В края на краищата бяха решили да го направят. Седна и запремигва сънено. После стана и без да си прави труда да се облича, излезе в коридора и се изкатери по стълбата.
Беше малко преди зазоряване. Небето беше сиво-черно, Хидроският кръст бе съвсем ниско, увиснал по чудатия си начин изкривен на една страна. Странна драма се разиграваше край предния люк. Или беше фарс?
Два тъмни силуета се гонеха около отворения люк, крещяха и ръкомахаха. След като разтърка очи, Лолър установи, че са Дан Хендърс и Нид Делагард. Хендърс беше преследвачът, Нид бягаше.
Хендърс държеше един от харпуните на Кинверсон и го размахваше като копие. Всеки път, когато доближаваше жертвата си, се опитваше да я прободе в гърба. Изглежда, поне веднъж вече бе успял да закачи Делагард — ризата му бе разкъсана, по дясното му рамо се стичаше кръв.
Даг Тарп стоеше до перилата, облещил очи, неподвижен като статуя. Оньос Фелк беше близо до него. От въжената стълба гледаха втрещените Пиля Браун и Лео Мартело.
— Даг! — извика Хендърс. — За Бога, Даг, къде си? Помогни ми де!
— Тук съм… ей туканка… — шепнеше радистът пресипнало, но не смееше да помръдне от мястото си.
— Предател! — кресна му Хендърс, размаха юмрук и отново се опита да скъси дистанцията до Делагард. Но капитанът все успяваше да се измъкне — макар и на косъм. Лицето му лъщеше от пот, в очите му пламтеше ярост.
Докато профучаваше покрай предната мачта, Делагард вдигна глава и извика на Пиля Браун:
— Помогни ми! Бързо! Хвърли ножа!