Отмъщението на Юда
- Автор: Макиойн Денис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отмъщението на Юда». Краткое содержание книги:
Гласът на игуменката беше монотонен. Мария изпадна в унес и не чуваше думите й. Богослужение часове наред, лягане в девет вечерта, ставане в полунощ за литургия до два часа, кратък сън, отново на крак в пет, храна, колкото да не умреш от глад и безкрайни, еднообразни годишни сезони. Поредица от дни и месеци, които щяха да свършат в безименен гроб.
— Когато отидеш да дадеш обет, първо ще се закълнеш в бедност. Дошла си с празни ръце и нищо няма да вземеш оттук. Ако ти потрябва нещо, поискай. Ще ти дадат сапун и паста за зъби. Позволяват ти се две носни кърпи седмично и две дамски превръзки, ако е необходимо. Ще идваш да ги получаваш от мен. Нуждаеш ли се от лекарства, ела тук. Разрешени са само обикновени лекарства. Не сме дошли тук да се глезим. Не даваме болкоуспокояващи, приспивателни и други такива.
Стаята нямаше прозорец. Свят от стени. Студен и неприветлив, без капка физическа или духовна топлота. Мария бе пристигнала в Честохова сутринта, след като мина границата при Гьорлиц и се отправи надолу към Вроцлав. След кратко пътуване наближиха предградията на най-грозния град, който някога бе виждала. Стоманодобивните заводи и текстилните фабрики бълваха отровен пушек в сивия въздух. Към центъра се нижеха отблъскващи жилищни блокове. А там, на върха на хълма, се извисяваше прочутият манастир „Ясна гора“, където Черната богородица чакала поклонниците. А високо над него се издигаха стените на метоха, първоначално служил за крепост срещу нашествията на шведи, руснаци и германци.
Минаха покрай хълма и парк Стажица, после поеха на север, по улица „Старуха“, където ги чакаха още по-заплашителни зидове. Там телохранителят се сбогува с тях.
Пуснаха Мария и мълчаливата сестра Зофия през тесния страничен вход и незабавно ги разделиха. Една монахиня със строго лице хвана Мария за ръката. По-късно научи, че тя отговаряла за новите послушници. Трясъкът на портата беше непоносим — досущ като гласа на съдия, който я осъжда на доживотен затвор.
— Килията ти ще бъде на първия етаж. Трябва да я поддържаш винаги чиста. Забранено е да каниш там други монахини, както и да ходиш при тях. Приятелства не се разрешават. Може да окачиш на стената само религиозни изображения. Никъде няма да видиш огледало. Няма да ти е необходимо.
Мария погледна игуменката. В очите й нямаше състрадание. Само стомана, излята там от живота на безпощаден самоконтрол, дългогодишно целомъдрие и потискане на всякакви човешки чувства, освен самоненавистта.
— Не съм тук по собствена воля — каза Мария.
— Това не ме интересува. Проявяваш ли упорство, уверявам те, че ще те прекършим. Храниш ли надежди за завръщане в света, съветвам те да ги избиеш от главата си. Скоро ще станеш послушница, а след четири години ще имаш призвание. Ще станеш Христова невеста и ще носиш пръстена Му на ръката си и името Му в сърцето си.
— Аз имам съпруг.
Игуменката поклати глава.
— Вече са предприети стъпки за анулиране на брака. Може и да не си девственица, но ще се научиш на целомъдрие като всяка непокварена послушница.
В тишината се разнесе самотен и необикновено силен звън.
— Време е за литургия. Отговорничката ще ти каже какво да правиш. Моля се да не й даваш повод да те води при мен. Сториш ли го, предупреждавам те, че доста ще си помислиш, преди да го направиш пак.
За Мария нямаше значение какви наказания я очакваха. В главата й се въртеше една-единствена мисъл — въпреки тяхната бдителност и преследвачите, тя ги бе надхитрила. Имаше начин да избяга и веднага щом настъпеше подходящият момент, щеше да се възползва от него.
Игуменката тръгна към вратата. Докосна дръжката и се обърна.
— Дете мое, не искам да мислиш лошо за мен. Строга съм, защото животът ни е суров. Ако не е така, няма да има смисъл от молитвите ни. Ние сме напълно изолирани от света. За нас, които сме прекарали целия си живот тук, околният свят не съществува. Не знаем и не искаме да знаем какво става там. Съзнавам, че тук ще ти бъде трудно. Всеки ден ще бъде едно мъчение. Дълбоко в душата си те съжалявам. И тъкмо заради това ще те дисциплинирам. Защото духовната и физическата дисциплина са единствената ти надежда. Въздържанието и себеотрицанието ще те направят силна. Ще ти помогна с каквото мога, останалото зависи от теб. А сега се приготви да започнеш живота си като монахиня.