Тютюн

Инспекторът замълча, пушейки бавно цигарата си. Погледът на Дългия скиташе отегчено из стаята. Най-сетне очите му се спряха учудено върху красивите ръце на инспектора.

— Имам една идея!… — произнесе инспекторът след малко. — Да направим очна ставка между Джони и тях.

— Няма смисъл — равнодушно отговори агентът.

— Защо да няма смисъл?

— Защото Джони е побъркан от страх и се припознава във всеки, който му посочим. Той се припозна дори в преоблечения Войников, ако си спомняте… А да обвиниш Моревчето не е лесна работа… Брат му е голям човек. Можем да изхвръкнем от службата.

Инспекторът замълча пак, но се съгласи мислено с агента.

— Какво става между работниците? — попита той.

— Нищо. Активистите агитират за стачка.

— Нека агитират. Важното е да пипнем ръководството… Хората ти следят ли редовно Лила?

— Не.

— Как така не?! — разсърди се инспекторът. — Нали заповядах изрично!…

— Кого да следим по-напред?… Не стигат момчетата.

Инспекторът избухна гневно:

— А трябва да стигат, разбираш ли?… Трябва да стигат, не може иначе… По-малко ще киснете из кръчмите!… Устоите на държавата се рушат, а вие пет пари не давате за това!… Каналии с каналии!… Измет!… Ще си подам оставката!… Не мога да работя повече с вас!…

Инспекторът стана и почна да се разхожда нервно из стаята. Лицето му се зачерви. След малко той се успокои и заповяда глухо:

— Съобщи поверително в София: агрономът от Министерството на земеделието да бъде следен при всяка командировка в провинцията!

Лила пристигна в София за областната конференция и се настани на квартира в предградието Надежда у един другар, с когото размени паролата някак принудено и студено.

Квартирата представляваше малка, едноетажна и паянтова къщица, заобиколена с широк двор, в който имаше чешма и няколко цъфнали овощни дръвчета. Самата къщица се състоеше от две стаи, от които едната служеше за живеене, а другата — за дърводелска работилница. Очевидно собственикът й не беше работник, а занаятчия.

Лила изпита неприятно физическо чувство. Това не бе страх, а само досадно усещане, че може би трябваше да нощува сама под един покрив с непознатия партиен другар. Тя още не бе свикнала напълно с нелегалните срещи, в които партийната работа стоеше над условностите. Непознатият другар бе дребен, с бледо лице и сиви очи. Пепеляворусата му коса бе малко оредяла върху темето, а от цялата му личност лъхаше затвореност, която изпълни Лила с досада.

— Ваша ли е къщата? — попита тя, когато влязоха вътре.

— На зетя и сестра ми — отговори непознатият другар. — Те заминаха в провинцията и ми я отстъпиха временно.

Лила огледа стаичката. В нея имаше признаци за известно благосъстояние: широко дървено легло за двама души, гардероб с огледало и нощно шкафче — всичко изработено вероятно от дърводелеца, собственик но къщата. Леглото бе покрито с чиста, плетена на ръка покривка, а върху стената висеше портрет — жена в сватбено було и млад изпъчен мъж с подстригани мустачки.