Полет над кукувиче гнездо
- Автор: Киси Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Неделчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полет над кукувиче гнездо». Краткое содержание книги:
И додето ниското черно момче се върна тичешком с ремъци и одеяла и с още четирима санитари от отделението на Буйните, всички вече се бяха облекли и ни стискаха ръцете на мене и на Макмърфи, като казваха, че просто били предчувствали, че ще стане така, и какъв страхотен юмручен бой бил, каква знаменита победа. Продължаваха да ни ги говорят тия неща, за да ни поободрят, какъв бой бил, каква победа — дори и когато Старшата помагаше на санитарите от Буйните да ни нагласят на ръцете меките кожени ремъци.
Горе при Буйните непрекъснато се чува някакво остро тракане като в машинно отделение, все едно, че се изчукват табелки с автомобилни номера. А времето се отчита със звука „туп-туп, туп-туп“ по пингпонговата маса. Мъже, проправяйки си собствени коловози, стигат до някоя стена и накланят рамо към нея, обръщат се и закрачват към друга стена, накланят рамо, обръщат се и хайде обратно, с бързи ситни крачки дълбаят пресичащи се бразди по линолеума и гледат с жадния си поглед на животни в клетка. От тия безумно, необуздаемо изплашени хора мирише на опърлено, а в ъглите на пингпонговата маса и под нея са се свили и скърцат със зъби едни неща, които докторите и сестрите не могат да видят и санитарите не могат да унищожат с дезинфекциращи средства. Щом вратата на отделението се отвори, усетих миризмата на опърлено и чух скърцането на зъби.
Когато санитарите ни въведоха в отделението, бяхме посрещнати от един висок, кокалест дядка, който влачеше след себе си някаква жица, прикрепена между плешките му. Той ни огледа отгоре додолу с жълтите си мътни очи и поклати глава. „Аз си измивам ръцете от тая работа“, каза на един от цветнокожите санитари и жицата го повлече по коридора.
Ние го последвахме до вратата на дневната, където Макмърфи спря, разкрачи се и отметна назад глава, за да огледа обстановката; опита се да пъхне палци в джобовете си, но ремъците бяха стегнати твърде силно.
— Ей че гледка! — процеди той през крайчеца на устата си.
Аз кимнах. Всичко това вече го бях виждал.
Двама от тия, дето крачеха, спряха, за да ни погледнат, кокалестият дядка отново се провлачи покрай нас, измивайки си ръцете от тая работа. Отначало не ни обърнаха особено внимание. Санитарите отидоха в Сестринската стая и ни оставиха да стърчим на прага на дневната. Макмърфи сякаш си беше нагласил окото така, че да намига непрекъснато, и можех да се хвана на бас, че устните го боляха от хилене. Той вдигна ръцете си в ремъците, огледа цялата тая бъркотия и си пое дълбоко дъх.
— Казвам се Макмърфи, момчета — провлече той глас като изпълнител на каубойска роля, — и искам да знам кой ви е тука майсторът на покера?
Пингпонговият часовник затиктака бързо-бързо по пода и заглъхна.
— Както са ме вързали така, май няма да мога да раздавам за двайсет и едно, ама на покера няма да имам грешка.
Макмърфи се прозя, разкърши рамо, наведе се напред и се изкашля, после изплю нещо в една кофа за отпадъци на около метър и половина от него; то издрънча и той пак се изпъна, ухили се и облиза с език кървавата дупка между зъбите си.
— Долу имахме малка схватка. Ние с Вожда кръстосахме шпагите с две черни маймуни.
Глъчката вече беше стихнала и всички бяха обърнали очи към нас двамата. Макмърфи викаше като панаирджия и привличаше погледите. Тъй като бях до него, мен също ме зяпаха и аз чувствах, че трябва да стоя колкото може по-изправен и по-висок. От това ме заболя гърбът там, където се бях ударил, като паднах в банята с черното момче, но не се предадох. Някакво типче с гладен вид и раздърпана черна коса се приближи към мен и протегна ръка, сякаш очакваше да му дам нещо. Направих се, че не го виждам, но накъдето и да се обърнех, той все току се изпречваше отпреде ми, с протегната шепа като малко дете.
Макмърфи поразправи още туй-онуй за боя, а мен още повече ме заболя гърбът; толкова време се бях свивал на стола си в ъгъла, че сега ми беше трудно да стоя дълго изправен. Слава Богу, че дойде една дребничка сестра-японка и ни заведе в Сестринската стая, та можах да седна и да си почина.
Тя ни попита дали сме се успокоили, за да ни свали ремъците и Макмърфи кимна. Той се беше отпуснал на стола с увиснала глава и лакти между коленете и имаше напълно изтощен вид — не ми беше минало през ума, че и на него му е било трудно да стои изправен, както на мен.
Сестрата — почти толкова голяма, колкото тънкия край на едно нищо, изострен до последен предел, както каза по-после Макмърфи — разкопча ремъците и даде цигара на Макмърфи, а на мене парче дъвка. Спомняла си, че дъвча дъвка. Аз пък нея въобще не си я спомнях. Докато Макмърфи си пушеше цигарата, тя бръкна с розовите си, подобни на свещички за рожден ден пръстчета в един буркан с мехлем и почна да му маже раните, като трепваше всеки път, когато трепнеше и той, и му се извиняваше. С две ръце взе едната му китка и намаза кокалчетата.