Пътят на Икар
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят на Икар». Краткое содержание книги:
Протагонистът на романа, Зенон Балов, е първият човек, роден на астероида. Вече младеж, той се бори да открие мястото си и себе си. Опознава Икар и тайните му, пазени от него и от повечето хора; сблъсква се със странни и чудни неща, често върти около себе си цялото общество на Икар. Обича, търси щастие, ревнува. Накрая изчезва при неясни обстоятелства — може би паднал в черна дупка, а може би пръв от всички хора срещнал извънземен разум.
Източник: [[http://bgf.zavinagi.org/index.php/Пътят_на_Икар|БГ-Фантастика]]
Забравил, че не е нужно да стъпвам на пръсти, аз все така безшумно извървях няколкото метра право срещу празнотата на детските очи и срещу тесния гръб на Хелиана, която отново бе се обърнала към езерото.
— Здравей! — поздравих я, изтръпнал, и вече ми се струваше, че всичко наоколо е недействително, че и ние самите сме само кадри от една повтаряща се като тия облаци и тия птичи ята прожекция.
Отговорът й беше заплашителното изръмжаване на зло хищниче.
— Какво правиш? — По-боязливо не съм питал никога за нещо.
— Разхождам децата.
Въздъхнах облекчено, защото темата бе намерена:
— Какви са тия деца, Хели? Та те са болни! Преглеждани ли са скоро?
Сложих ръка на главицата на най-близкото мъниче, което току-що с неимоверни усилия бе се вдигнало от земята, но я дръпнах погнусен. Черепчето беше толкова меко, че пръстите ми едва не хлътнаха в него. Върнах предпазливо ръката си — лекар съм най-после! — заопипвах главичката.
— Не са — отвърна ми Хелиана и много съсредоточено гледаше към водата, сякаш всеки миг щеше да изскочи оттам очакваното чудовище.
— Кой от съвета отговаря за тях?
— Терин.
— Охо, самият председател! Той ли те натовари да се занимаваш с тях?
— А кой натовари пък теб да ме разпитваш непрекъснато?
— Прощавай! Аз само така…
— Нищо-нищо! И аз само така.
Болезнено хапеше това зверче. И непонятно. Идеше ми да сграбча крехките му раменца, да ги стисна, че да изпукат в ръцете ми и тогава да го обърна към себе си. А се боях да не посегна наистина към холографен образ. Или да не ме захапе за ръката. Изобщо — боях се. Без да знам точно от какво. Изпукаха коленете ми, защото клекнах пред детето, което преди бях погалил. Въпреки това не успях да го погледна в лицето — толкова висок бях аз, толкова дребничко бе то. Вдигнах личицето му, като го подпрях с пръст под брадичката. Не, не беше уродливо — личице като личице, хубавичко дори, и все пак имаше в него нещо повече от странно, неопределимо, но безспорно извън нормалното.
— Шизофрениче ли е?
— Остави детето на мира! — отвърна ми Хелиана, сякаш ми казваше: ти си шизофреник!
А аз се зарадвах, осъзнал изведнъж, че тя ми говореше с интимност, каквато никога по-рано не бе си позволявала. Дори на „ти“ ми говореше! Както в оня прелестен мой сън, както когато, шестгодишна, ми пошушна в ухото с детските си устнички: „Зенко, тебе най-обичам!“
Едва се вдигнах, олюлявайки се на кокалестите си крака. Права беше майка ми — много бях отслабнал в обратния път и трябваше да позасиля тренировките. Помъчих се да прикрия своето зарадвано смущение:
— Тия деца никак не ме окуражават. Получих правото на дете, а…
— Модел ли си търсиш? — запита ме момичето със скърцаща ирония.
— Не. Майка за детето!
Не знам как го изтърсих, но Хелиана се сгърчи като от силен удар. Нямах вече път за връщане, не ми оставаше друго, освен да потърся извинението и обяснението в погледа й, който тя продължаваше да крие. Приближих се. Сложих ръце на раменете й. Не ръце, а огромни животински лапи в сравнение с нейните хрущялно крехки раменца. Ръцете си гледах и се срамувах от тях в този миг, а в мен зъзнеше усещането-мисъл: как ще ме харесва, като съм такъв изроден дангалак, като съм недодялан и грозен и два пъти по-висок от нея! Раменете й също зъзнеха. Това не веднага усетих. А щом го усетих, забравих мислите си и полека, но неотстъпно преодолявайки съпротивата им, заобръщах тези зъзнещи раменца.
— Остави ме — помоли тя. — Ти просто искаш да си отмъщаваш на Майола.
(Проклети жени — един и същи мозък ли имат всичките! Майола, и тя: Убедена съм, че нямаш намерение да ми отмъщаваш — разбира се, с тон, който говори, че тъкмо в обратното е убедена.)
Навярно има някакво сходство в насладата да биеш и да милваш, когато страстта ти се разяри. Не помня как съм сграбчил това крехко и нежно момиче, но помня, че ласките ми приличаха на побой, в който всеки удар предизвиква в теб такова опиянение, че следващият става още по-яростен. Не помня и след колко време съм чул разплаканата й молба:
— Моля те, моля те, чуваш ли! Ти си луд! Пред децата!
Сигурно съм го чул, чак когато с всичко съм усетил, че тя се е предала, че няма повече съпротива в нея и че волно или неволно веднъж е отговорила на целувките ми. Отдръпнах я малко от себе си, за да си поема дъх, и се засмях:
— Нищо! Нека видят какво е, когато един мъж обича силно. И когато жената не му вярва.