Наследството на Скарлати
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Коларов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Скарлати». Краткое содержание книги:
В нейния прицел — най опасният човек на земята — синът й.
Като малък той е бил изчадие… Той единствен от братята си използва богатството с жестокост и бруталност… Ълстър Скарлет може да предизвика международен хаос…
Може би когато всичко свършеше, ако някога изобщо свършеше, щяха да намерят изход. Изход трябваше да има за този добродушен, грубичък, но нежен младеж, който бе и човекът, по-ценен от всички срещани досега от нея. Обичаше го много силно и усещаше, че се безпокои за него. Това бе забележително за Джанет Саксън Скарлет.
Когато се бе завърнала предната вечер в седем часа, придружена от човека на Дерек, Фъргюсън, бе намерила Кенфийлд да седи сам в дневната на Елизабет. Изглеждаше напрегнат, раздразнителен, дори ядосан и тя не знаеше защо. Бе се извинил с половин уста за настроението си и накрая, без да я предупреди, я бе извел навън от апартамента и извън хотела.
Вечеряха в малък ресторант в Сохо. И двамата пиха много, като неговата уплаха се предаде и на нея. Въпреки това не поиска да й каже какво го притесняваше.
Бяха се върнали в стаята му с бутилка уиски. Сами в тишината се любиха. Джанет бе разбрала, че мъжът до нея бе увиснал единствено на някакво митично въже, уплашен да не го изпусне и да не полети надолу.
Докато го гледаше на бюрото, тя инстинктивно разбра каква бе истината — нежеланата истина — която подозираше от онзи ужасен миг преди повече от ден, когато той й бе казал „Джанет, боя се, че сме имали посетител.“
Този посетител бе нейният съпруг.
Тя се повдигна на лакът.
— Матю?
— О… Добро утро, приятелче.
— Матю… страх ли те е от него?
Мускулите в стомаха на Кенфийлд се изопнаха.
Тя бе разбрала.
Разбира се.
— Мисля, че няма да ме е страх… когато го намеря.
— Винаги е така, нали? Все се страхуваме от някой или нещо, което го няма.
Очите й започнаха да я болят.
— Така казва Елизабет.
Джанет седна в леглото, придърпвайки одеялото към раменете си, като се облегна на таблата зад главата си. Стана й студено и болката в очите й се засилваше.
— Тя ли ти каза?
— В крайна сметка… Не искаше. Но не й оставих друга възможност… Трябваше да ми каже.
Джанет прикова поглед в нищото пред себе си.
— Знаех — тихо каза тя. — Страх ме е.
— Разбира се, че те е страх… Но няма защо. Той не може да те докосне.
— Откъде си толкова сигурен? Мисля, че не бе така сигурен снощи — тя не си даваше сметка за това, но ръцете й започнаха да треперят.
— Да, не бях… Но единствено защото той просто съществуваше… Грозният призрак — жив и здрав… Независимо от това, колко дълго го чакахме, дойде като шок. Но това вече отмина — той взе химикала в ръка и отбеляза нещо на листа.
Внезапно Джанет се хвърли по лице на леглото.
— О, Боже, Божичко, Божичко — главата й бе заровена във възглавницата.
В началото Кенфийлд не разпозна молбата в гласа й. Тя не пищеше, нито викаше, а той се бе задълбочил в записките си. Сподавеният й стон бе от мъка, не отчаяние.
— Джан — започна той небрежно. — Джанет! — данъчният инспектор захвърли химикала и изтича до леглото. — Джанет!… Мила, моля те, недей. Недей, моля те, Джанет! — той я обгърна с ръце, опитвайки се да я успокои. После, бавно, вниманието му бе приковано от нейните очи.
Вместо да примигват от потока сълзи, те стояха широко отворени, сякаш бе изпаднала в транс. Транс, предизвикан от ужас.
Той повтаряше и повтаряше името й.
— Джанет. Джанет. Джанет. Джанет…
Тя не реагираше. Изглежда потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в страха, който я бе обладал. Започна да стене, първо по-тихо, после все по-високо.
— Джанет! Престани! Недей, Джанет! Престани!
Тя не го чуваше.
Вместо това, тя се опита да го отблъсне, да се отскубне от него. Голото й тяло се гърчеше на леглото, ръцете й се замятаха, удряйки го.
Той стегна хватката си около нея, за момент уплашен, да не й причини болка.
Внезапно тя спря. Отметна назад глава и заговори със задавен глас, какъвто той по-рано не бе чувал.
— Проклет да си!… Проклеет!!
Тя удължи последната си дума, докато се превърна в писък.
Краката й се разтвориха бавно, против волята й, върху чаршафа.