Чашата на призраците

— Клетият сър Ралф — авторът на „Великото чудо“ поклати глава. — Искаше да види този параклис завършен.

Внимателно го убедих да обясни съдържанието на фреската, изрисувана в яркочервено, кафяво, зелено и златно. Докато той правеше това, проумях защо Сандуик бе така обсебен от този параклис, от суровия му, просто изработен олтар и мрачна атмосфера. Сандуик бе стар човек, преживял царуването на бащата и дядото на крал Едуард: човек, който освен това сигурно бе научил от първа ръка за бедите на крал Джон, прадядото на Едуард. Бе преживял гражданската война в Англия между краля и благородниците. Което бе по-важно, той знаеше как френската кралска фамилия бе потопила мечовете си в кръвта на страната му. Фреските на „Сейнт-Питър-ад-Винкула“ изобразяваха подробно събитията от хиляда двеста двайсет и пета година, отпреди осемдесет години, когато принц Луи Френски нахлул в Англия в опит да узурпира престола на младия крал Хенри Трети. Луи отплавал нагоре по Темза и всъщност завзел Тауър, като установил там кралския си двор и дори се обявил за „Луи, по Божия милост крал на Англия“. Фреските обясняваха всичко това, както и последвалата ожесточена борба. Авторът на „Великото чудо“ на пътя за Мейдстън описа как Сандуик научил всичко това от Flores Historarum — Цветята на историята — голямата хроника в Уестминстър.

Разгледах внимателно тези картини. Нищо чудно, че „Сейнт-Питър-ад-Винкула“ бе „Чашата на призраците“ на Сандуик. Там се пазеха образи не само на миналото, но и на едно възможно бъдеще. Все още водех задълбочен разговор с автора на „Великото чудо“, когато в параклиса влезе Дьо Монтегю и ми направи знак да се приближа.

— Розалети — прошепна той. — Намерен е мъртъв — извадили са трупа му от Темза. Казалес изпрати духовник от Уестминстър — той смята, че Розалети се е опитвал да стигне до френския военен кораб.

Тръгнахме незабавно и се качихме на кралска баржа, управлявана от опитни гребци. Те лесно се справиха с бушуващите води между арките на Лондонския мост, провирайки се бързо и безшумно през мразовитата мъгла. Пуснахме котва при Кралските стълби и забързахме нагоре през парка на двореца, все още плътно скован от твърд сребрист скреж. Камбани биеха и звъняха. Монаси се мяркаха подобно на призраци по пътеките и коридорите. Кралски служители излизаха забързано от вратите, нетърпеливи да изпълнят задачите си, така че да могат да се върнат към буйно пламтящите огньове вътре. Научихме, че заради празненствата в двореца трупът на Розалети е бил пренесен върху една от масите в параклиса за покойници. Съпроводена от Дьо Монтегю, забързах през ограденото място около абатството, през мразовитите малки параклиси и надолу покрай помещението на катедралния съвет, чиито статуи, барелефи и фигури по водоливниците се взираха в мен с каменни погледи. Високи факли, закрепени върху поставки, пръскаха светлина. Докато минавах покрай тежката врата на стаята, в която се пазеше причастието, забелязах окаченото на нея нещо, което приличаше на парче мръсен плат.