Неукротима любов

— Да. Коляното ми се прецака. Контузих го, докато тичах.

Вдигна глава и видя как Избраницата приклекна до него, бялата й роба — в ярък контраст с аления килим и наситеното златисто сияние на украсата във фоайето.

Чувствайки се като истински идиот, докато тя протягаше ръка към него, Куин опита да се изправи на крака… ала без никакъв успех.

— Аз… ъъъ… предупреждавам те, че съм доста тежък.

Прелестната й ръка улови неговата и той с изумление видя, че пръстите му трепереха, докато приемаше помощта й. Доста се учуди и когато тя го издърпа на крака без особено усилие.

— Силна си — отбеляза, когато ръката й се обви около кръста му и го задържа изправен.

— Ще вървим заедно.

— Съжалявам, че съм потен.

— Няма нищо.

И с тези думи те потеглиха. Изкачиха се бавно до втория стаж и поеха по коридора, минавайки покрай цял куп врати (за щастие — затворени). Кабинетът на Рот. Стаята на Тормент. Стаята на Блей (нямаше да поглежда към нея). Тази на Сакстън (нямаше да я изкърти и да изрита братовчед си през прозореца). Спалнята на Джон Матю и Хекс.

— Аз ще отворя — каза Избраницата, когато спряха пред неговата.

Трябваше да се обърнат настрани, за да минат през касата, заради размерите му. После, за негова радост, Лейла затвори вратата и го отведе до леглото. Нямаше нужда никой да научава какво става, а имаше голяма вероятност Избраницата да се хване на измислицата му, че се е контузил.

Идеята бе да остане седнал, но в мига, в който тя го пусна, Куин се пльосна върху дюшека. Плъзна поглед надолу по тялото си, чак до маратонките, и се зачуди защо не вижда колата, която някой бе паркирал отгоре му. И то не някаква малка двуместна кола, ами шибан джип.

— Ъъъ… слушай, можеш ли да бръкнеш в коженото ми яке. Там имам едно протеиново блокче.

В този миг откъм вратата долетя потропване на метал върху порцелан. А после се разнесе мирис на храна.

— Не желаете ли да опитате от телешкото, господарю?

Стомахът му се сви на топка.

— Господи… не…

— Има и ориз.

— Само… едно от блокчетата.

По тихото поскърцване се досети, че тя бута количката с подноса към него и след миг усети много повече от далечен полъх от онова, което Фриц му беше приготвил.

— Престани… престани, мамка му… — Куин се преви одве, разтърсван от напъни да повърне. — Не… и храната…

— Трябва да хапнете — долетя учудващо решителният й отговор. — И аз ще ви нахраня.

— Да не си посмяла…

— Ето — вместо месо или ориз, тя му подаваше залче хляб. — Хайде, отворете уста. Нуждаете се от храна. Вашият Джон Матю каза така.

Куин се отпусна върху възглавниците и закри лицето си с ръка. Сърцето му биеше лудешки в гърдите и някъде дълбоко в себе си той осъзнаваше, че ако продължава така, наистина може да се убие. Странно, това май не беше кой знае колко лоша идея. Особено когато в ума му изникна лицето на Блей.

Толкова красив. Толкова невероятно красив. Струваше му се глупаво и някак женствено да го нарича така, но това беше истината. Проклетите устни, те бяха проблемът… така хубави и плътни. И очите! Толкова сини.