Ледено ухапване

— Трябва да си вървя — изрекох с натежало сърце. — Обади ми се, когато искаш отново да започнем тренировките. И благодаря… че поговори с мен.

Понечих да се обърна, но тогава го чух да казва рязко:

— Не.

Погледнах назад.

— Какво?

Той не откъсваше поглед от мен и нещо топло и прекрасно премина помежду ни.

— Не — повтори. — Казах й не. На Таша.

— Аз… — Побързах да затворя уста, преди челюстта ми да удари пода. — Но… защо? Подобен шанс се случва веднъж в живота. Можеше да имате деца. Пък и тя… тя беше, нали знаеш, толкова увлечена по теб…

По лицето му за миг пробягна усмивка.

— Да, беше. И още е. И тъкмо заради това бях длъжен да кажа не. Не можех да й отвърна със същото… не можех да й дам това, което иска. Не и когато… — Пристъпи с няколко крачки към мен. — Не и когато сърцето ми е някъде другаде.

Едва не се разплаках отново.

— Но ти също изглеждаше увлечен по нея. И не спираше да ме упрекваш, че се държа незряло.

— Държиш се незряло, защото си млада. Но знаеш много неща, Роза. Неща, които по-възрастни от теб не знаят. Онзи ден… — Моментално се досетих за кой ден ми говореше. Онзи, когато ме притисна до същата тази стена. — Имаше право за това, как винаги се стремя да се контролирам. Никой друг не го е разбрал и това ме изплаши. Ти ме изплаши.

— Защо? Не искаш някой да го знае?

Той сви рамене.

— Няма значение, дали някой го знае, или не. Това, което има значение, е, че някой — че ти — ме познава толкова добре. А когато някой успее да надникне в душата ти… е трудно да го приемеш. Това те кара да се отвориш за този някой. И ставаш уязвим. Много по-лесно е да си с някой, който ти е просто приятел.

— Като Таша.

— Таша Озера е удивителна жена. Красива и смела. Но тя не…

— … тя не те привлича — довърших вместо него.

Той кимна.

— Знаех го. Но при все това исках да имаме връзка. Знаех, че така ще е по-лесно и че тя ще ме отведе далече от теб. Мислех, че ще ме накара да те забравя.

Аз мислех същото за Мейсън.

— Но не можа.

— Да. И… това е проблемът.

— Защото не е редно да сме заедно.

— Да.

— Заради разликата в годините.

— Да.

— Но най-вече защото ще бъдем пазители на Лиса и само тя има значение — не ние двамата.

— Да.

За миг се замислих за това, преди да го погледна право в очите.

— Ами — изрекох най-после, — поне както аз виждам нещата, все още не сме пазители на Лиса.

Стегнах се, докато чаках следващия му отговор. Знаех, че ще последва поредната лекция за житейските премъдрости в стил дзен-будизъм. Нещо за вътрешната сила и морала, за това, как днешният ни избор е основа за бъдещето или някакви други глупости.

Вместо това Дмитрий ме целуна.

Времето спря, когато посегна към мен и обгърна лицето ми с шепи. Наведе глава и устните му погалиха моите. Отначало едва ли можеше да се нарече целувка, но скоро прерасна в истинска, главозамайващо дълбока и страстна. Когато най-сетне се отдръпна от мен, беше само за да ме целуне по челото. Задържа там устните си за няколко секунди, докато ръцете му плътно ме притискаха.