При самозащита

— Асене?

— Тук съм! — чувам гласа му, започвам да го отделям от любопитната маса, навъртаща се наоколо.

— Дойдох!

— Ще те върнат в живота!

— Не искам! Изведи ме оттук! Помогни ми, Асене!

— Излъчваш топлина. Не мога да докосвам тленност!

— Жив ли си, Асене?

— Ако топлината е живот, аз съм мъртъв. Ако смъртта е края на живота, аз съм жив. Разбираш ли?

— Не.

— Но чувстваме с инстинктите си. Повикай ги на помощ. Единствено те могат да ти обяснят смисъла на тези думи!

— Късно е. Връщат ме в живота, чувствам движението на кръвта, пулсацията на мозъка… Какво е мозък, Асене?

— Биологически макет на Космоса.

— А инстинктите?

— Памет на подсъзнанието.

— Започва да боли.

— Връщаш се.

— Боли ужасно! Губя съзнание, чувствам го. Ставам жесток, чувствам, че ставам жесток човек!

— В живота това е без значение.

— Какво има значение? Кажи нещо, дявол да те вземе! Боли ме умирам, умирам, Асене!

— Напротив, връщаш се в живота.

— Отговори, докато имам сили да те чуя! В какво вярваш?

— В предназначението.

— Виж тялото на Васил Каров! Какво е предназначението на тази дрипа? Говори! Нямам време. Ще се видим ли някога?

— Когато изпълниш предназначението си.

— Какво е предназначение? Кой налага предназначението? Кога човек разбира предназначението си?…

Боли, боли страшно, огнени езици разкъсват стомаха, повръщам, това са позиви, повърнал съм всичко, стомахът ми е празен. Не мога да мръдна. Вързан съм на системи, над главата ми висят лекари, сестри. „Чувате ли ме?“ — пита възрастен лекар. Кимам. Чувам всичко. Пулс сто и шестдесет, кръвно налягане сто и четиридесет на осемдесет, мозъчна дейност нормална, диореза, прочиства се… „Какви страшни очи има! — казва някой. — Очи за ярост!“ Различавам хората, лежа в стая с трима болни. В мен се взира младо момче с халат и пижама. Голобрадото му лице не носи следи от бръснач. Чувствам лъчите на слънцето. Ден е. Затварям очи. Болката потъва в тялото, унасям се, може би ще спя, нищо друго не искам. Искам да спя!